Търсих под дърво и камък,

търсих и намирах,

Но сякаш нещо липсваше,
липсваше и се усещаше.
И моето търсене продължаваше и продължаваше,
сякаш бе безкрайно, цяла вечност,
но във вечността
търсих и копнях, открих и изживях:
разходките на плажа през нощта,

трепета на моята душа, дори сърцето го разбра,
сякаш бе намерило част от пъзела.

Но поисках аз да разбера,
защо всичко свърши ей така,

отминало, като миг от вечността,
a защо ли и умът не мислеше така,
не спираше да се измъчва

и сълзите капеха една след друга...

Но с времето сърцето спря да се измъчва,

умът свикна с мисълта за собствената си вина,

устните отново чакат някой да ги милва,

или просто някой, който да успее да престъпи тази сякаш невъзможна граница...

Защото веднъж наранен, човек се пази,

знае що е болка след раздяла,

и опитът да продължи напред е сякаш невъзможен,
ала прави той каквото може. . .