Трите варианта на разказа са начало на една поредица.
Написаното не дава насоки, как се подрежда пъзел.
Едно
Прекрасен ден за разходка в началото на лятото. Вървя край рекичката и чувам звуците на водата, песента на птиците. Виждам, как върбите галят с клоните си брега. Пред мен е безкрайното поле със зрееща пшеница и тясна пътека обрамчена с букети от маргарити и макове. Поглеждам синьото небе, малките пухкави облачета… А то е толкова синьо… Безкраен океан, в който живеят душите ни… Една пеперуда танцува ли, танцува и каца на бялото цветче… Отгоре сякаш падат малки сини кристалчета… Може би ще завали…
Нямаше трясък, нямаше нищо предвещаващо, че там горе ще зейне дупка, но тя се появи. Отвор с неправилна форма. Странно, но ми напомня нещо… Дааа, прилича по очертанията си на частица от пъзел.
Сякаш някой прогаряше със сребрист, лазерен лъч, очертанията на отделните части от пъзела и те започнаха да падат. Падаха, като лавина и под тях бе тайнственото нощно небе. Трептящите звезди и самотният безкрай. Край мен нямаше земя, нямаше уханието на цветя и нежният допир на вятъра… Аз бях звезда… Една малка светеща точка по петолинието на всевишна песен…
Няколко от звездите започнаха да трептят и падат. След това се появи отново отворът. Същият отвор в големия пъзел, а под него бе синьото небе озарено от слънцето…
… Нима живея в кутия от пъзели?!!!
Две
Под очите и́ имаше тъмни кръгове. Беше много изтощена, но и щастлива. В ръцете си държеше една мечта. Малка със затворени очички и стиснати розови пръсчета. Суматохата край нея я дразнеше. Минаваха хора, някои познати, други не и всеки оставаше на леглото някакви пакети с подаръци за детето. Бяха купчини от пелени, бебешки дрънкалки, сини ританки, биберони…
По-лека, лека, шумната тълпа си отиде. Само в ъгъла на стаята стоеше мъж с голяма кутия в ръце. Пристъпи към нея и я сложи на одеялото. Не го познаваше, но усети, че е някой много близък за нея.
- Това, какво е?
- Подарък за малкия.
Тя се засмя.
- Не е ли много голям?! Мога да го сложа целия вътре.
- Да, той и ще влезе целият в него, но след време. А сега ти почивай. Пътят е пред вас двамата.
Наистина Пътят бе пред тях. Времето вървеше неотклонно. Момченцето растеше, а тя вложи цялата си обич в него. Когато започна да пълзи и да се изправя, реши да спази традициите за прощъпулник. Искаше да знае, какво го чака в бъдеще. За съжаление нямаше кого да покани, но май така беше по-добре. Подреди на пода ножица, писалка, парценце хляб, любимата му играчка и много други неща. Накрая погледна, че в ъгъла стоеше пъстрата кутия на пъзела. Сложи и нея. Вдигна малкото човече от кошарката и го пусна изправен да се поклаща към купчината от предмети. Не мина миг и синът и́ падна по дупе пред пъзела и започна да удря с малките си ръчички кутията.
- Добре, Ангелче мое. Ще я отворя, за да си играеш, но не разбирам, какво бъдеще те чака с тоя пъзел.
Изсипа камарката от бляскави парченца. Малкият грабна едно от тях и вдигнал ръчичка, гледайки към нея извика:
- Ъ!
- Да, Съкровище. Дай, да я сложим ето тук на пода отделно.
Пухкавото му лице се озари от усмивка. Грабна още едно парченце от пъзела и пак извика:
- Ъ!
Двамата бяха щастливи. Тя подреждаше пъзела и много странно частичките образуваха слънце. Едно красиво усмихнато слънце.
- Я виж, какво събрахме? Какво? Знаеш ли?
Той я погледна с пъстрите си очи и каза:
- Тати…
Искаше да заплаче, защото първата изречена дума бе за този, който никога не е бил в живота му. Големият мускулест мъж, отишъл си още преди да знае нещо за него…
Животът продължаваше и пъзелът стана, като картина на дните им. Растеше все по-голям и все по-голям. Сменяха се местата на частичките, сменяха се и картините. Понякога много объркани, друг път лежерно подредени. Детето стана юноша, после мъж и накрая бе старец, на който му ставаше все по-трудно да стои пред пъзела. Един ден залепи всички парченца с тиксо и повдигна огромната картина. Искаше да я окачи на стената. Вече нямаше сили да я подрежда и да сменя позициите в пъзела. Бе загубил всички близки, един по един. Накрая останал сам не виждаше смисъл да промени нещо в пъзела. Едвам го вдигна и обърна обратно, за да го залепи на стената.
Остана изумен, защото от другата страна имаше картина. Прекрасна картина на звездно небе с идваща отгоре светлина. Светлина, от която се раждаха всички звезди…
Три
Не знаеше, защо тръгна по тази тясна уличка, но имаше усещането, че се върнал с десетилетия във времето. Малки магазинчета с пъстри надписи над вратите. Стари сгради, покриващи всичко в сивота. Спря се пред една лавка, над която пишеше „Пъзели“. Витринката беше с натикани една до друга по-избелели кутии. Не виждаше, кой е продавачът. През отвора чу гласа му:
- Не се чудете! И без това животът ви е скучен. Купете си пъзел и ще имате, какво да правите.
Усмихна се на стъклото пред него.
- Винаги съм смятал, че реденето на пъзели е загуба на време.
- Така е, защото сте си купували загубени пъзели.
Сега вече смехът му беше бурен.
- Значи вие предлагате съдържателни, намерени пъзели… Ох, ще се пукна от смях… Наистина знаете, как да примамите клиенти.
- Клиенти?! Вие не сте клиент, защото аз не съм продавач.
- И тогава, какво сте?
- Просто гласът, който ви напътства, какво да изберете и после ви го подарява.
- Хахаха и след подаръка, какво искате?
- Нищо, просто да бъдете щастлив.
- Добреее, какъв е подходящият пъзел за мен?
Последва дълго мълчание.
- Ясноо, подаръкът е твърде малък и не може да го намерите.
- Не. Сканирах аурата ви и чакам най-точният пъзел. Няма да ви подаря просто картончета за подреждане… Да, ето го.
- И как се казва?
- Небе.
- Чудно, трябва да подреждам небе? И какво небе, нощно или дневно?
- Това вие избирате, всяка частичка е с две лица. Ако искате може на направите изгрев или залез, или пък да подредите облаци край луната. Ефектът на пъзела е да ви пренесе извън реалността. Така вие сам ще творите реалност.
- Честно казано ме заинтригувахте. Пъзел, в който ти си бог и твориш реалност.
- Глупости, ти не можеш да станеш Бог, нито да твориш нещо. Просто ти си в Неговия пъзел и имаш свободата да си създадеш свой.
- Наистина ме заинтригува. Вземам го.
Отворът на лавката се разшири и от там се подаде много голяма синя кутия с бели облаци.
- Нека щастието бъде с теб!
Изведнъж всичко изчезна. Взе кутията и тръгна към къщи. Дори не се събу щом влезе. Просто изсипа картончетата на пода и започна да реди. Нямаше никакво указание или примерна картина. Затова включи цялото си въображение. Подреждаше нещо, но не му харесваше. Преместваше няколко картончета и всичко бе по-различно. Сякаш белите облачета в небето плуваха, гонени от незнаен вятър. Много искаше да вижда, какво става от другата страна на пъзела и си поръча голяма стъклена маса. Така виждаше, как премествайки някой облак или играейки си със светлината на слънцето, отдолу звездите също танцуваха своя нощен танц.
Един ден се почувства гладен и уморен, затова влезе в съседната сладкарница. Поръча си парче торта и кафе. На другата маса срещу него стоеше момиче, което въртеше между пръстите си картонче от пъзел. Стана му много интересно и се загледа в частичката от нейния пъзел. От едната страна беше с трева, а от другата бе бяла с част от нечия стъпка в снега.
Стана и доближи нейната маса.
- Не съм нахален, но изгарям от любопитство, как се казва вашият пъзел.
Тя го погледна и се усмихна.
- Зима-Лято. А вашият?
- Небе.
Така започна нещо прекрасно. Сливането на две души. Живееха заедно, а в стаята им имаше голямо легло и две стъклени маси с пъзелите. Щастието им беше божествено, подреждаха своите картини заедно. Смееха се, танцуваха тананикайки си, целуваха се и бяха на седмото небе.
Един ден тя не се върна. Може би бе открила, че реденето на пъзели е глупост или бе открила по-красив пъзел, но това нямаше значение. От тъгата си той сътвори най-чудният пъзел. Събра двете маси и подреди пъзелите в обща картина. От едната страна бе слънчево небе с облаци и купчинки сняг с поникнали между тях тревички и алени цветове. От другата дълго снежно поле и стъпките на двама, които изчезваха в безкрая.
Едва сега осъзна, какво бяха тези пъзели. Мечтите, които изпращаш на Бог.
© Гедеон Todos los derechos reservados
Уверих се, че пиша без да знам, защо пиша.
Замислили сте се, дали ще има пазар на консервирано слънце сред ескимосите.