Свирач на раковина. Такъв беше. И е. Каза, че е лесно, че ще ме научи и мен. Ако искам. "Не е за всеки. Но за теб може." В какъв смисъл? "В смисъл, че носиш. На носене." - Ухили ми се малко нагло. Не ме познава. Просто му разказах, че съм си купила колие с раковина. Хареса ми. Нещо в нея ме привлече. И той ми изнесе цяла лекция за символа "раковина".

 Досаден човек. Дори не ме попита дали се интересувам! А аз не се интересувах, всъщност... Не знаех, че има толкова истории около едно обичайно нещо като раковината. Моята е бяла. Като спирала е, наистина. Раждането и прераждането. Плодородие - такива неща ми наговори!...

 Не знам. Стопля ме. Не искам да я свалям от себе си. Какво значи да свириш на раковина? Откъде накъде? Ама какво кара хората да измислят всякакви щуротии?

 Просто съм красива. Колието много ми отива. Видях го в огледалото...

После се започна - три поредни дни дъжд. Тихо, леко, силно, бурно и пак леко, ръми, лее, носи се. Наблюдавах го - радвах му се, слушах го, забравях го. Проспивах го. А бялата ми раковина сякаш все по-будна ставаше. В сумрака светеше като сияние. Пеят ли раковините? Нали казват, че като ги сложиш до ухото си, чуваш морето... Детински работи.

  Но моята красива бяла сестра сякаш ми пееше да стана и да я последвам. През дъжда, през мъглата, през неясното и неизвестното нататък. Да вървим през битки и покой, да вървим спокойни и самодостатъчни през победите си.

 Аз нямам сестри, нито братя. Мислех, че това е окончателно. Но през тези дъждовни три дни се сдобих със сестра. Една красива бяла раковина, която дойде при мен, изпълнена с много-много историии. Намери начин да ме накара да я слушам. Превръща ме в търпелив слушател... Толкова съм ú благодарна! Май бях започнала да оглушавам. За другите. За себе си.

  Сега познавам дори един свирач на раковина. Много добър човек.