Рана

Вечерта беше толкова прекрасна. Всъщност, всяка вечер беше прекрасна, след като той знаеше, че е намерил момичето на мечтите си. Преди не беше така. Той беше заблуден и използван от други жени. Тогава той се чувстваше объркан, заблуден, чувстваше се ужасно, но сега не беше така. Всеки ден, прекаран с момичето на мечтите му, беше уникален, но не и днешният. Днешният ден започна така обещаващо… а завърши съвсем по друг, немислим начин.

Беше късно вечерта и той се прибираше, след като я бе изпратил. Прибираше се със сълзи на очите. Беше му трудно да диша, сякаш умираше. Защо?? Защо му трябваше да я нагрубява, по изключително глупав начин. Тя беше толкова мила с него, а той, глупакът, просто си беше изпуснал нервите и се беше развикал. Мрачните мисли така и не успяха да напуснат главата му, докато се прибираше. Той изпитваше огромна омраза! Омраза към себе си, защото бе наранил нещо толкова крехко и красиво. Не можеше да си го прости. Знаеше, че скоро няма да се усмихне. Тя го бе отпратила така студено, въпреки че той беше паднал на колене и показа слабостта си, а именно сълзите. Въпреки това, тя просто го прегърна и каза студено „Прощавам ти”. Той си тръгна наранен, много наранен, но не от нея. Той я разбираше, беше наранен от себе си. Знаеше, че тя няма да му прости така лесно. Знаеше, че беше казала „прощавам ти”, само за да му олекне. Нямаше сили да продължи, едва се крепеше по пътя си. Сега си спомни, че тя му каза „Обади ми се непременно, като се прибереш, искам да знам, че си добре”. Защо тя толкова се тревожеше за него, след като той беше постъпил така глупаво с нея. Имаше пълното право да му обърне гръб, да не му говори с дни, а може би и нещо по-лошо. Той беше щастливец, че има такова силно момиче до себе си, което го разбира, което може да му прости, което може да обича толкова много.

Внезапно сърцето го присви. Той седна на една пейка, за да си почине малко, преди да продължи. Беше му изключително трудно да диша. Сълзи се стичаха по лицето му. Болката го разкъсваше. Болката от това, че е постъпил така грубо…

Тя чакаше да му се обади, но така и не дочака този момент, защото болката, която той изпитваше, беше прекалено голяма. Болката от това, че няма да може да се поправи.

На сутринта той беше намерен на същата тази пейка, на която с нейния лак за нокти преди време беше написал „Обичам те”. По лицето му още си личаха следите от тежките и горчиви сълзи. Погледът му беше отправен към небето и изразяваше студенина и липса на живот…