Будеше се всяка нощ в два и половина. Понякога синовете му още не се бяха върнали от живота. От нощния живот.
„Така е по-добре – казваше си. – Поне не ме будят.”
Случваше се понякога и да го будят. Когато се прибираха преди два и половина. Не им правеше забележка. Никой не го караше да спи в кухнята. Сам си беше избрал това място, за да не дразни съня на жена си в спалнята. А кухнята нямаше врата. Така че шумът от коридора нямаше как да бъде избегнат. Синовете му влизаха – внимаваха, но не чак дотам, че да не ги чуе. Понякога се къпеха, друг път шумно оставяха ключовете си на масичката в антрето, трети път не съумяваха да си събуят обувките с връзките, както правеха обикновено, и се строполясваха върху плочките. Той чуваше всичко, гледаше дивана, покрит с бяла изкуствена кожа, който служеше за легло, взираше се със затворени очи и понякога се усмихваше, друг път тъжеше. Децата знаеха, че не спи. Усещаха, че го дразнят. Че има нужда от почивка. Но нямаше какво да направят. За тях това беше антре и коридор, водещ към кухнята. За него това беше спалня.
Няма значение кой беше прав. Те си лягаха да спят, той ставаше да будува.
– Докога ще изкараш така? – питаше го жена му. Той я посрещаше в шест и половина с готово кафе. – Чела съм някъде, че недоспиването води до заболявания.
– Нищо ми няма – отговаряше. – Сънят ми стига.
Трябваше да бъде богат. Да работи на две места – едното в университета, като професор, а другото в банката като директор. В университета щеше да бъде уважаван професор, защото обичаше предмета и специалността си. Щеше да е изчел много книги и с двата езика, които владееше добре, щеше да е създал много контакти в Европа и извън нея. Вероятно отвреме-навреме щяха да го канят като гост-професор в институти отвъд океана, друг път – като експерт в парламента, за да даде становище по някой законопроект.
В банката работата му щеше да е повече удоволствие, отколкото задължение. Той щеше да направи така, че тази банка да погълне в себе си друга, после да закупи трета и така да стане четвърта по големина финансова институция в страната. Щяха да ценят ерудицията му и личните му контакти с базелските специалисти в областта на банковия надзор, както и и с международните финансови центрове, които преразпределяха паричния ресурс и влиянието на банките.
Трябваше. Така трябваше да бъде.
Но не стана така. Вече беше късно да кандидатства за университета. Беше закъснял с двайсет години. Още по-късно беше да се върне в банката. Нямаше и как. Банката я превзеха алчни и подли политици и ченгета от тъмните среди зад пердетата – потайните места, където се създава реалността – такава, каквато я живеем без да го осъзнаваме.
– Не бях готов за реалността – казваше на жена си. – Сигурно затова толкова много будувам. За да не я изтърва.
Тя пиеше кафето с него. По-често мълчаха. От няколко години престанаха да пускат телевизора, дразнеше ги всичко в новините. И радиото не пускаха.
– За да не я изтървеш – повтаряше като ехо жена му. – Страхуваш се, че втори път в живота си ще изпуснеш възможности, за които се чувстваш готов. Така ли?
– Да – отговаряше неубедително. – Нали казват, че съдбата е като врабче. Каца по веднъж на рамото. Пък и втори живот няма. Нали?
– Това са различни неща. Поговорката е за късмета, не за съдбата. Съдбата не е врабче. Тя е карма. В теб е. И характерът ти я създава. Затова който иска да промени съдбата, трябва да започен със себе си.
– Значи съм на прав път – усмихваше се тъжно. – Вече спрях да спя. Значи ще се променя.
И тя се засмиваше:
– Да, ще станеш сомнамбул.
– Или сън.
Млъкваха. Не беше смешно. Тя искаше да го целуне, но се опасяваше, че наистина ще се дематериализира. Да изчезне от съня ѝ – единственото място, където можеха да общуват.
А той я желаеше. Винаги сутрин, изпила първото си кафе, беше прекрасна: без грим, по хавлия, несресана, нежна, леко ленива. Желаеше я много. Обичаше я. Не смееше да ѝ го каже, защото знаеше, че желанията в неговото състояние са нещо ефимерно. И безчестно.
Тя стана, изплакна чашата от кафето, изчисти кафе-машината, за да улесни синовете си, когато станат, въздъхна и погледна празния диван. Леглото на мъжа ѝ беше подредено и опънато. Никога не беше такова преди. Той спеше там и въпреки старанието си, никога не успяваше да го направи да изглежда като неупотребявано.
„Защо ли ти трябваше да спиш там? – попита него, а всъщност себе си. – За да мога аз да спя, да не ме будиш ли? Та аз не спях. Будувах като теб. Защото знаех, че те губя. Аз трябваше да бъда мила и нежна, да ти помогна да преодолееш съдбата си. Пък и това са силни думи. В живота на всеки има трудности. Нали за това се оженихме, да си помагаме. А аз знаех, че си силен и ще се справиш. Не те помилвах. Не те успокоих. Дори ти отказвах да ходим на разходка. Ти изпитваше вина, пое вината на несправедливостта, която те обграждаше. И виж какво стана. Остави ме сама. Да си говорим само в съня. Не биваше така да става. Не, не биваше.”
Дочу хъркането на синовете си. Те щяха да станат чак към обяд. И двамата бяха студенти. Учеха се добре и купонясваха още по-добре. Скоро големият щеше да стане уважаван университетски преподавател, асистент. После – старши асистент, главен асистент, доцент... Времето тече бързо. Ще стане доктор, ще започнат да го канят тук и там.
А малкият, който сега хъркаше по-тихо и умерено, щеше да стане банкер. Имаше усет към дребното, към детайлите. Умееше да борави с цифри и вникваше в сложните материи бързо и нестандартно. Не се страхуваше от нищо и нямаше да позволи да му отнемат постигнатото. Не, той знаеше да се бори. Беше спортист от малък и ценеше постиженията си. Щеше да бъде страхотен банкер, щеше да влее в банката си друга, а после...
Майката знаеше, че ще стане така. Както знаеше, че винаги е била обичана и желана. Иначе нямаше да сънува толкова хубави неща. Помисли си, че синовете ѝ се връщаха от живота по същото време, когато баща им си тръгваше от него. Вероятно е знаел, че вече няма какво да им даде.
© Владимир Георгиев Todos los derechos reservados