Минаваше 18,30 часа, когато пред блока на Маргарит Симеонов спряха два необозначени полицейски автомобила. От единият слезе екипа от лабораторията, а от другият двамата детективи Кочев и Марков. Кочев хвърли тъжен поглед на бетонния пейзаж- работнически квартал, в който всеки блок, всеки вход приличаше на останалите, различаваха се единствено по надписа на табелките, прилежно окачени на всеки един от тях.

     - Марков, и ти ли виждаш всичко тук в бетонно сиво?

     - Кочев, остаряваш. Ти си далтонист, повече няма да караш.

     - А ти си още младо теле. Погледни блоковете са еднакви, входовете са еднакви, хората са еднакви. Няма цвят, няма живец…

     - В теб говори душата на поет?

     - Аз съм ченге и съм наблюдателен, а ти си хленчеща примадона, вързана за гъза ми.

     - Ченге-поет! Отличаваш се като стърчащ папур в блато.

     Влязоха във вече познатият им блок, изкачиха шестте етажа и се спряха пред една врата, която приличаше на всички останали. Прекратиха спора, приеха сериозен вид и натиснаха звънеца. На второто позвъняване отвори същата незабележима жена- кестенява коса, привързана в раздърпан кок, мътни, блуждаещи очи, висока и слаба, с черен, марков анцуг и удобни пантофи. От устата ѝ димеше запалена цигара, а в апартамента, през тютюневия дим, се прокрадваше аромат на прясно сварено кафе.

     - А, детективи, не ви очаквах!- изненадата беше неподправена.

   - Госпожо Симеонова, изникнаха нови данни около смъртта на съпруга ви. Бихме искали да поговорим отново. Ще е възможно ли? А и хората от лабораторията ще трябва да огледат апартамента ви. Ще се съгласите ли или ще ни трябва съдебна заповед?

     Жената се поколеба за миг и видимо се притесни. Замълча известно време, явно преценяваше обстоятелствата, но в крайна сметка ги покани да влязат и даде писменото си съгласие. Марков огледа още веднъж познатата му вече обстановка- скромен апартамент на домакинство средна класа. Мебелите в антрето и кухнята бяха от преди двадесет години, леко позахабени, но чисти. Банята плачеше за основен ремонт. В спалнята обзавеждането беше по-ново, но явно закупено втора ръка. Единствено хола беше модерно обзаведен, с изтънчен вкус. Настаниха се на удобно канапе, срещу новопоставена камина. Домакинята им сервира кафе, настани се на малка табуретка срещу тях и зачака. Пръв започна Марков.

     - Госпожо Симеонова, както ви казахме, в хода на разследването изникнаха нови факти. Има някой разминавания с първоначалните ви показания. Дали бихте могла нещо да добавите?

     - Аз, аз се уплаших- каза след кратко колебание жената и се сви още по-ниско в табуретката- някой ме е видял на прозореца, нали?

     Двамата детективи запазиха мълчание и я гледаха настойчиво. Не получила отговор, госпожа Симеонова реши да продължи разказа си:

    - От около година Маргарит изпадна в някаква депресия. Започна да взима само нощни смени, уж били по-добре платени. С всеки изминал ден нещата се влошавах. В началото говорехме всеки ден за това, за липсата на дете имам предвид. Обсъждахме вариант да си осиновим. След това, той стана пасивен, причината да нямаме деца е в него. Отчужди се, не ми говореше, избягваше ме. Преди години теглихме кредит за ремонт на апартамента, нали виждате до къде сме стигнали- до никъде. В един момент той започна просто да съществува. Вечер отиваше на работа, сутрин се прибираше, ядеше и лягаше. Ставаше след обяд, ядеше отново и излизаше да се разходи. Прибираше се, преобличаше се и отиваше отново на работа. Опитвах се да говоря с него, мълча с месеци, а когато ми проговори, то беше да ми каже, че е решил да сложи край на жалкото си съществуване. Не обърнах внимание на тези бръщолевения в началото, но с всеки изминал ден нещата се влошаваха все повече и повече. Живеех с призрак.

     Снощи се прибра, както обикновено, отворих му, заключих след него, но не си легнах. Стоплих и сервирах храната му. Седнах срещу него и подхванах темата за осиновяване на дете. Той мълча известно време, а после само каза: „Решил съм, ще те освободя от съществуването си, може би с друг ще си по-щастлива.“ Не знаех какво има предвид, мислех, че ще поиска развод, но той стана от стола, взе чаша вино отиде в хола и седна на вашето място. Изпи чашата си в мълчание и после отиде до прозореца, отвори го широко и докато осъзная какво се случва- скочи. Изтичах след него и го видях проснат на паважа, може би точно в този момент някой ме е видял. Така ли е? Аз… се уплаших, не знаех какво да правя, седях на проклетия диван и плаках повече от час, докато онази жена не се развика. Тогава се реших, излязох и се обадих в полицията. Просто се уплаших, това е.

     Двамата гледаха свитата на топка, плачеща жена, в пълно мълчание. Разказът беше толкова достоверен, да ти скъса сърцето. Напълно бе възможно паниката и ужасът от постъпката на съпруга да са объркали напълно клетата жена. Понякога страхът е лош съветник. Но онази фрактура, заради която бяха тук, въобще не можеше да бъде обяснена и с тази версия на случилото се. Колкото и трогателно да звучеше изповедта на госпожа Симеонова, Кочев и Марков знаеха, че има още недоизказани неща.

     - Госпожо Симеонова, това ли е цялата истина за случилото се?

     - Да- изхлипа жената.

     - Няма нищо, което да сте забравила, да пропускате или да ни спестявате?

Злощастната вдовица само поклати отрицателно глава.

     - Не исках да се стига до тук, но ще трябва да ви помоля да ни придружите в полицейското управление- Кочев срещна напълно объркания поглед на Симеонова, която понечи да попита нещо, но един от лаборантите я прекъсна, прошепна нещо на двамата детективи и се отдалечи- Госпожо, апартаментът ви ще бъде запечатен, защото е местопрестъпление и до приключване на разследването няма да може да се върнете тук.

     - Как? Не е възможно! Моля ви!

     - Сега идвате с нас в полицейското управление. Бих ви посъветвал да си потърсите и адвокат.

    Двамата оставиха малко време на Наташа Симеонова да се преоблече. През това време старателно огледаха гърба на дивана и мястото зад него, където лаборантите твърдяха, че са открили следи от кръв, старателно почистена. Напълно бе възможно господин Маргарит Симеонов да е получил удар по тила, както си е седял на прословутото канапе. Все още не бяха открили оръжието на убийството, но щяха да продължат работа.

    След 15 минути поведоха „веселата вдовица“, прякора, който ѝ бяха лепнали, към полицейската кола. Пред входа вече се бяха събрали любопитни зяпачи, а новинарски екипи бяха наобиколили полицейските заграждения на тротоара. Когато ги видяха да излизат, се спуснаха към тях като хиени към беззащитна жертва.

    - Мамка му- изпсува Кочев- кога толкова бързо научиха, че сме се върнали? Марков, остани и разпитай съседите. След час-два се върни в участъка, ще разпитаме госпожата отново. През това време аз ще се запозная с доклада от лабораторията и ще ти докладвам. А, и в никакъв случай не коментирай пред съседите или журналистите, особено пред съседите.

     Кочев отвори вратата и качи госпожа Симеонова на задната седалка, погледна Марков, който вече се беше заел да издири най-близко живеещите съседи и потегли към участъка.

СЛЕДВА