Минаваше 18,30 часа, когато пред блока на Маргарит Симеонов спряха два необозначени полицейски автомобила. От единият слезе екипа от лабораторията, а от другият двамата детективи Кочев и Марков. Кочев хвърли тъжен поглед на бетонния пейзаж- работнически квартал, в който всеки блок, всеки вход приличаше на останалите, различаваха се единствено по надписа на табелките, прилежно окачени на всеки един от тях.
- Марков, и ти ли виждаш всичко тук в бетонно сиво?
- Кочев, остаряваш. Ти си далтонист, повече няма да караш.
- А ти си още младо теле. Погледни блоковете са еднакви, входовете са еднакви, хората са еднакви. Няма цвят, няма живец…
- В теб говори душата на поет?
- Аз съм ченге и съм наблюдателен, а ти си хленчеща примадона, вързана за гъза ми.
- Ченге-поет! Отличаваш се като стърчащ папур в блато.
Влязоха във вече познатият им блок, изкачиха шестте етажа и се спряха пред една врата, която приличаше на всички останали. Прекратиха спора, приеха сериозен вид и натиснаха звънеца. На второ ...