23:30ч. На вратата се почука. Знаех, че е той, отворих му, без да се замисля, почти по навик.
Защо?
   Защото това беше ТОЙ, този, на когото никога нямаше да мога да се разсърдя, каквото и да направи, колкото и да ме нарани.
Защо?
   Защото очаквам същото от него, защото и той постъпва по този начин.
Защо?
   Защото ме обича.
Защо?
   Тук вече нямам отговор.
Защо?
   Защото на моменти не му вярвам, а това ме наранява.
Защо?
   Защото искам да ме обича, защото искам да е истина всичко, което казва.
Защо?
   Защото имам отчаяна нужда от обичта му, защото имам нужда от него, от чувствата и действията му.
Защо?
   Защото друг никога не би могъл да ми даде това, което той.
Защо?
   Защото аз не бих допуснала друг до себе си така, както допуснах него.
Защо?
   Защото искам единствено него.
Защо?
   Защото го обичам.
   Поканих го да влезе, поне това си спомням. Видях погледа му, прониза ме.
Защо?
   Не знам.
Защо?
   Защото не исках да знам в онзи момент. За секунда ми се прииска да не беше идвал, да не бях му отваряла.
Защо?
   Защото усетих отношението му в онзи момент.
И?
   Почувствах се наранена. 
Защо?
   Защото виждах, че ме презира, виждах, че го боли заради мен. Виждах как се бори между двете крайности, които са завладели чувствата му.
Кои?
   Така наречената му любов към мен и тази омраза, отвращението... желанието да ме удари, да се обърне, да си тръгне и никога повече да не се върне при мен.
Защо?
   Защото презира това поведение в мен.
Кое?
   Тези мои хаотични чувства и емоции.
Кои?
   Желанието ми да бъде щастлив и желанието ми да го притежавам.
По какъв начин?
   Кое?
Всяко от двете...
   Когато човек осъзнава, че не е способен да даде на другия това, от което има нужда. Когато знае, че с присъствието си в живота му го наранява, не мисля, че може да направи друго, освен да си тръгне от него.
А той?
   Кое? Твърдението, че ме обича. Именно заради него го правя, за да го отдалеча от себе си, за да забрави и мен, и обичта си, за да не страда още повече след време. Представи си, че ти остават 2 седмици живот, би ли обещала на любимия си след 2 месеца да заминете на почивка?
Друго е? Тук не става въпрос за смърт.
   Не е. Същото е, просто причината е друга. Надеждата е една и съща, копнежът, плановете за бъдещето, подхранвани от настоящето... но без шанс да се реализират.
И по-конкретно?
   Жестоко от моя страна е да направя нещо спрямо него, с което да засиля чувствата му.
А мислиш ли, че той очаква нещо подобно?
   В смисъл?
Мислиш ли, че му е необходим знак от твоя страна, за да те обича? Мислиш ли, че любовта се нуждае от знаци, от подхранване?
   А нима не умира?
Не, ние сами я убиваме. Сами я караме да изчезне, защото го искаме. До момента, в който той не пожелае, няма сила, която да го накара да спре да те обича.
   Но подхранвайки я, давайки знак... нима?
Какво му казваш?
   Че няма смисъл, защото ще го нараня, защото ще страда, а аз не го искам, защото не го заслужавам. Защото го обичам.

И мислиш, че той не го приема като знак? Че не вижда в загрижеността ти точно тази обич, която търси. Ако му кажеш да си върви, пак ще го приеме като знак от твоя страна. Че го познаваш добре, знаеш как да го отблъснеш от себе си. Защо? Защото го обичаш.
   И какво се очаква от мен в този случай?
Нищо. Няма сила, която да накара влюбения човек да се откаже от любовта си. А другото?
   Желанието да го притежавам. Знам, егоистично е.
Но?
   Не мога да го превъзмогна. Не мога да накарам себе си да спре да го прави.
Кое?
   Обсебването. Желанието да присъствам в живота му на всяка цена, във всеки миг. Да знам къде е, как е, с кого е. Да зная, че съм в мислите му, в копнежите му.
Да знаеш, че те обича?
   Да.
Дори и да го наранява?
   Закърмена съм явно с идеята, че щом обичаш истински трябва да те боли.
Или само с такава любов си свикнала?
   Мисля, че друга не съм и намирала.
А търсила ли си?
   Най-вероятно не.
А сега обичаш ли?
   Ако ме питаш дали страдам, не мога да кажа, че страдам е най-точната дума, но определено това, което чувствам, попада в описанието за "обичам".
И?
   Вероятно за мое най-голямо съжаление и за потвърждение на глупостта ми ще кажа, че дори вече не ми прави впечатление колко силно съм наранена.
И нима искаш да му причиниш същото?
   Разбира се, че не. Но... егоизмът в мен надделява.
Не ти харесва?
   Не съм сигурна. Мисля, че на моменти си мисля, че и аз заслужавам такова нещо.
Какво?
   Някой буквално да гасне от любов по мен.
Защо?
   Защото никога досега не съм била обичана по този начин.
Кой начин?
   Този, обсебващият, както обичам да го наричам, любов, която сякаш убива всичко човешко в теб, сякаш се разбиваш в скалите и след тази любов вече никога не можеш да бъдеш същият човек, а и не го искаш.
Някой? Просто някой или конкретен човек?
   ТОЙ.
Защо?
   Защото в съзнанието ми той носи всички черти, които искам човекът до мен да притежава. Вероятно съм проектирала върху него желанията си, но... до този момент, засега, той единствено може да ме накара да се почувствам истинска жена.
И какво се случи след това?
   Влезе и седна на обичайното място, където седеше. На леглото, така че да може да обхожда с поглед цялата стая. И най-вече мен.
Как се почувства тогава?
   Никога до този момент не ми е пречело.
Но онази вечер?
   Беше ми неудобно, неловко, исках да се скрия от него, а осъзнавах... усещах, че очите му обхождат цялото ми тяло. Срамувах се.
Защо?
   Защото бях пияна, защото знаех, че не му харесвам така, защото ме презираше в онзи момент, защото го наранявах.
Защо?
   Защото знаеше, че той е причината, за да бъда в това състояние.
Защо?
   Защото се съмнявах в него, защото исках да го обсебя, защото бях твърдо убедена, че няма право да има друга жена в живота си, щом твърдеше, че обича мен.
А така ли е всъщност?
   Не. Той има право да бъде щастлив, да обича, да бъде обичан. Да се отърси от любовта си към мен. Да бъде с човек, който е готов да жертва нещо за него. Дълго време вярвах, че заради него съм пожертвала много и подсъзнателно го обвинявах, но сега разбирам, че съм правела това, което съм искала, без той да ме принуждава. Не съм пожертвала нищо, просто съм искала да изглежда така.
И после?
   Гледаше ме, без да казва нищо. Това мълчание ме побъркваше, караше ме да се  чувствам ужасно. Караше ме да говоря...
И какво му каза?
   Че не трябва да е при мен, че трябва да си отиде, защото ми е причинил достатъчно болка. Знам, че го нараних с тези думи, но трябваше да го накарам да си отиде.
Защо?
   Защото не бях в състояние да го отблъсна от себе си. А това щеше да погуби и двамата.
Успя ли?
   Не. Единственото, което постигнах, е да го нараня достатъчно, за да изрече думите, които дълго време е таил в себе си, обвиненията му към мен.
Кои думи?
   "За Бога, какво извратено удоволствие ти доставя да виждаш как се съсипвам заради теб?"
Как се почувства?
   Отчаяна... съкрушена... разбита.
И какво му отговори?
   Нищо, ударих му шамар.
Защо?
   Това беше единственият начин, по който можех да реагирам в този момент.
Защо?
   Защото не знаех какво да отговоря. Защото знаех, че е прав, почувствах се виновна, исках да му извикам, че не е така, че го обичам, но нямам право... А в такъв случай той никога няма да продължи без мен. Мъж е, вярвах, че направеното от мен ще засегне достойнството му, ще се обиди, ще се убеди в правотата на думите си. Че не съм за него, че не го заслужавам.
Какво друго премина през съзнанието ти?
   Уплаших се.
Защо?
   Знаех, че след секунди през вратата ще си тръгне единственият човек, който ме е обичал повече от собствения си живот. Този, когото въпреки че нямах право да обичам, въпреки че нямаше какво да му дам, въпреки че единствено можеше да унищожа, обичах по свой собствен начин. Обич, която не мога да опиша с думи, която е нелогична, която наранява, но го обичам. Че ще постигна това, което исках, да го отблъсна от себе си, а не бях сигурна дали ще мога да продължа без него.
И какво се случи след като си тръгна?
   Нищо.
Как така?
   Не си тръгна, сутринта се събуди в моето легло...