Вечерта дойде с тихи стъпки. Покри с черните си коси светът наоколо. Птичките спряха да пеят своите тъжни песни. Гората притъмня. Там някъде, скрит в сенките обикаляше вълкът- повелител на нощта, господар на тъмнината. Той вървеше бавно, промъкваше се, дебнеше жертвите си. Прилеп летеше и раздираше нощта с писък.
Баба Илина седеше на стол до прозореца и се взираше в тъмнината на нощта. Опитваше се да различи сенките, скрити под черницата. Там нямаше нищо. Усети едновременно облекчение и смътен страх. Заоглежда стаята. Газената лампа осветяваше масата пред нея. Светлината рисуваше картини по снежно белите стени. Дървеното легло бе потънало в сумрак. Голямата черно-бяла снимка на нея и съпругът й, щастливо усмихнати в деня на сватбата им стоеше там на стената. Баба Илина си спомни с колко любов бяха изпълнени дните й. Как обичаше да се сгушва в прегръдките му нощем. Там тя намираше утеха и спокоен пристан.
В онези мигове образът на момчето от бунара избледня. Той не можеше да я докосне. Само понякога чуваше сподавените му въздишки отвън. Един ден започва да й прилошава. Не можеше да хапне нищо. Неспособна да стане от леглото, плачеше заровила лице във възглавницата си.
Дойде зимата. Снегът заваля- пухкав и бял. Покри дърветата с топъл юрган, а младата черница огъваше клони под тежестта му. Малкото сиво врабче на двора зъзнеше. Децата се пързаляха с тежки дървени шейни. Звънките им гласове огласяха дните им. Нощите бяха тихи и светли. Илина чуваше шепотът на детето от бунара все повече и повече. Той се домогваше до нея. Виждаше го в съня се как протяга ръце от тъмнината в опит да я сграбчи.
В една от най-студените нощи, тя го сънува. Стояха на една поляна пълна с глухарчета. Жаркото слънце грееше върху главите им. Нямаше нито едно дърво. Жегата бе палещо непоносима. Изгаряше душите им.
Илина стоеше пред момчето и го гледаше. Той се усмихваше с безизразни черни очи. От дрехите му капеха студени капки вода. Долу на земята, те изчезваха. Той я гледаше в очите. Протегна ръка и докосна нейната. Студени тръпки полазиха тялото й. Илина го чу да шепне. Наведе се над него. Миризмата на смърт я лъхна. Чу го да казва: „ Аз съм тук.“ Той докосна коремът й. Болката я събуди. Тя стана и се сви, неспособна да помръдне.
Дори и днес несъзнателно докосна коремът си в опит да се защити. Сълзи от болката на споменът се търкулнаха по бузите й. Баба Илина скри лицето си в ръце и се опита да прогони мрачните мисли, загнездили се в съзнанието й. Луната показа лицето си иззад черен облак. Сенките на дърветата запълзяха. Тишината бе оглушителна.
Баба Илина запаси газената лампа и легна в леглото си. Сви се и тихо заплака. Споменът за онези дни стоеше там в душата й като черна сянка. Сама не знаеше как да си прости непростимото.
© Дора Нонинска Todos los derechos reservados