Вечерта дойде с тихи стъпки. Покри с черните си коси светът наоколо. Птичките спряха да пеят своите тъжни песни. Гората притъмня. Там някъде, скрит в сенките обикаляше вълкът- повелител на нощта, господар на тъмнината. Той вървеше бавно, промъкваше се, дебнеше жертвите си. Прилеп летеше и раздираше нощта с писък.
Баба Илина седеше на стол до прозореца и се взираше в тъмнината на нощта. Опитваше се да различи сенките, скрити под черницата. Там нямаше нищо. Усети едновременно облекчение и смътен страх. Заоглежда стаята. Газената лампа осветяваше масата пред нея. Светлината рисуваше картини по снежно белите стени. Дървеното легло бе потънало в сумрак. Голямата черно-бяла снимка на нея и съпругът й, щастливо усмихнати в деня на сватбата им стоеше там на стената. Баба Илина си спомни с колко любов бяха изпълнени дните й. Как обичаше да се сгушва в прегръдките му нощем. Там тя намираше утеха и спокоен пристан.
В онези мигове образът на момчето от бунара избледня. Той не можеше да я докосне. ...