Очите на баба Илина се взираха в далечината. Болката се бе скрила вътре, а съмнението сви гнездо в нараненото ѝ сърце. Страхуваше се от тъмнината. Там в сенките, скрит стоеше образът на момчето от бунара. Той се спотайваше в най-тъмната нощ. Нейният час настъпваше и тя знаеше, че щеше да я чака отвъд  студен и самотен. Станал нетърпелив, той  все по-често я навестяваше. 
     Слънчев лъч докосна студената ѝ ръка, която лежеше на масата. Навън утрото неусетно бе настъпило. Оранжевите целувки на изгрева докосваха с нежност небето. Слънцето показа съненото си лице иззад хълма. По тъмно зелените му върхове се появиха  отблясъци от усмивката му. Диво-белите облаци приличаха на скъпоценни камъни, разпръснати в морето. 
       Сиви врабчета подскачаха наоколо в търсене на мънички семенца. Щъркеловото гнездо на комина бе все още празно. Бабо Илина чакаше с нетърпение приятелите си. Тяхната компания ѝ липсваше. Искаше отново да чуе тракането на клюновете им. Наблюдаваше раждането на рожбите им. Гледаше с трепет първите им опити да полетят. Сърцето ѝ трепваше при всеки техен успех. Мечтаеше някой ден и тя да разпери криле и да полети далеч от тук....
      „ТИ ЩЕ ДОЙДЕШ ПРИ МЕН“- чу отчетливо познатият глас в ухото си.
Потръпна от внезапният студ, който заля тялото ѝ. Стана и зашета из стаята. Не обърна внимание на острата болка в коляното си. Опитваше се да заглуши гласът в главата си. Той настойчиво повтаряше обещания за вечен мрак.
Излезе навън, а дървената стълба изстена под тежестта й. Влезе в двора и отвори вратичката на малкият кокошарник. Влезе в стаята с воденичния камък и гребна малко царевица с едно олющено канче. Хвърли го на кокошките, а те започнаха да кълват ожесточено. 
      Чу стъпки до себе си и се сепна.  Обърна се и видя любимото лице на Мими пред себе си. Тя ѝ се усмихваше. Кестенявата ѝ коса бе стегната в конска опашка. Бе облечена със сив панталон и зелена блуза. 
- Здравей, мое мъжко момиче“- поздрави я усмихнато баба Илина. 
- Добро утро,  бабче!“- изчурулика Мими и се хвърли в прегръдките на баба си.
- Как спа, Мими?- попита баба Илина внезапно забравила тревогите си.
- Много добре, бабо. Мислих си за теб снощи. Ти не си ли самотна тук? Не те ли е страх да стоиш самичка?- полюбопитства Мими.
- Да ме е страх ли? От какво?- на свой ред попита баба Илина 
Мими се вгледа в очите на баба си. Неизказаното увисна да тежи като камък помежду им.
-  Бабо, разкажи ми какво се случи като те извадиха от бунара?
- Бях премръзнала. Треперех едновременно от студ и страх. Видях тревогата по лицето на татко. Той ме погледна с гняв. Понечи да ме удари, но после се спря и само въздъхна. Дълго време след това аз не излизах да играя със сестрите си. Стоях горе на същият този прозорец и се взирах в сенките. Може би там търсех нещо…. Скоро след това наистина го видях. Една вечер, той стоеше ей там под онази върба. Махаше ми и се усмихваше студено. Помислих, че е някое дете от квартала. Започнах да го виждам често. Щом погледнех през прозореца вечер и той неизменно стоеше там. Веднъж реших да сляза и да го видя. Втурнах се към дървото, под което го бях видяла до стои до преди минута. Там нямаше никого. Само вятърът брулеше клоните му. В този миг чух глас зад себе си: 
“ Остани! Много съм самотен!”
Познах го. Това беше той. Шепнеше ми там долу в бунара. Потръпнах. Тръпки залазиха по гърба ми. Разтреперах се. Обърнах се и затичах към къщи с всичка сила. Свих се в топлината на завивките си. Студът заля тялото ми. Усещаш ледената вода на бунара да ме обгръща все повече и повече. Все още гласът му кънтеше в ушите ми: “Остани, остани”. Лежах болна дни наред. Обещах си, че щом се оправя непременно ще открия кое е това малко момче. 
- Бабо, ами ти разбра ли кой или той? – попита Мими с надежда.
- Ще ти разкажа за това утре. Нали ще дойдеш отново утре?- обеща баба Илина.
- Непременно ще дойда, бабче.- отвърна Мими с усмивка.
Двете се прегърнаха, загледани в причудливите форми на белите облаци, осеяли небето.