Очите на баба Илина се взираха в далечината. Болката се бе скрила вътре, а съмнението сви гнездо в нараненото ѝ сърце. Страхуваше се от тъмнината. Там в сенките, скрит стоеше образът на момчето от бунара. Той се спотайваше в най-тъмната нощ. Нейният час настъпваше и тя знаеше, че щеше да я чака отвъд студен и самотен. Станал нетърпелив, той все по-често я навестяваше.
Слънчев лъч докосна студената ѝ ръка, която лежеше на масата. Навън утрото неусетно бе настъпило. Оранжевите целувки на изгрева докосваха с нежност небето. Слънцето показа съненото си лице иззад хълма. По тъмно зелените му върхове се появиха отблясъци от усмивката му. Диво-белите облаци приличаха на скъпоценни камъни, разпръснати в морето.
Сиви врабчета подскачаха наоколо в търсене на мънички семенца. Щъркеловото гнездо на комина бе все още празно. Бабо Илина чакаше с нетърпение приятелите си. Тяхната компания ѝ липсваше. Искаше отново да чуе тракането на клюновете им. Наблюдаваше раждането на рожбите им. Гледаше с трепет ...