Реверанс към вечността

(лирично "отклонение" от оригинала: Семейно, сме на село — без интернет...

Съзерцаваме и си припомняме лицата!

Хапваме боб и погача, осветени от свещи.

Авторът)

I

Колко е красива тази безмълвна тишина: селото те държи във вълнените си обятия, а свещите хвърлят нежната си, танцуваща светлина върху лицата, които познаваш от вечността...

Има такива преживявания, които се случват като акт на де-жа-вю не в синия блясък на екраните, а в трептенето на пламъка. Всяка реплика, смях, всеки познат поглед се омекотява и пресътворява като сакрален жест — от тъмнината на нощта.

Погачата и паницата боб (досущ като скромен празник) са по-вкусни, когато се споделят в "тесният" кръг на семейството, огрян от светлината на свещи. Далечното "жужене" на интернет се заменя от звука на гласовете ни, от уютната тишина между думите, от пращенето на фитил... Това не е лишение, а предизвестено завръщане. Дар, дарът просто да бъдеш семейство, сплотено и определено като такова не от разсейване и разпръскване, а от присъствие. Да бъдеш осветен отвътре от едни и същи малки, но постоянни пламъци, поддържащи домашното огнище живо и свято.

Нека запазим тази нощ за потомците ни. Нека тихият ѝ спомен в паметта ни бъде свещ, която по всяко време да можем да запалим отново в най-натоварените дни от живота си.

II

И когато нощта се сгъсти още повече, самият въздух сякаш започва да светлее отвътре. Не от лампи, не от екрани, а от топлината на дланите, подадени една към друга в онова неназовано доверие, което само семейството разпознава. Сенките по стените се разместват като стари разказвачи, приглаждат и вчесват историите си с жестове от пламък, шепнат за дни, в които времето е било като кротко коте, а човекът — реалност, по-близка... до себе си. И ние слушаме, без да разбираме всичко, но усещаме всяка дума така, както се усеща топлината по кожата. Някой се засмива тихо, друг въздъхва — не от умора, а от призната/припозната принадлежност. И всичко това (смесено, наситено, искрящо) пълни малката кирпичена стая с благоуханен тамянов дим, сякаш самата вечер гори с нашите детски спомени. Навън вятърът натиря сухите клони към гробището, ала не успява да проникне през светлината, която сме издигнали около себе си като невидим защитен купол. Вътре е топло. Вътре е временно. Вътре е завинаги.

И си казваме — без думи, — че има мигове, които трябва да се пазят, както се пази жар под пепел: скрита, но жива, чакаща да разпали отново огън в студените дни, когато човек забрави кой е. Тази нощ е точно такава — няма да я заключим в думи, нито да я погребем в диплите на катадневието. Ще я носим в себе си като малък, неподвижен пламък, който знае пътя към дома по-добре от всеки GPS, от всеки екран, по-добре от самите нас.

III

И когато утринта се прокрадне през цепнатините на вратата, ние не бързаме да гаси́м последните пламъци — оставяме ги да бъдат мост. Кафеникавата миризма от старата печка започва да се смесва с прохладата, и разговорите се пренасят от нощните шепоти — в мекотата на изгрева.

Децата, още със сънуващи очи, търсят в ъглите сенки от предания, и ние им подаваме по една троха от жарта — нещо повече от топлина: обещание, обещание за бъдеще. Подреждаме събраното: парче погача, чиния от вчерашния боб, и в малък буркан слагаме парче от фитила — като семе за разкази. Всеки индивидуално поема своята роля в този тих ритуал: някой мълчи и слуша, някой запомня, друг предава името на рода —досущ като запазена в пожар икона. Не е нужно да се повтарят големи думи — жестът ги казва всички: как се пренася внимание, как се пази сърцето, как се предава домът от поколение на поколение. После тръгваме по пътя към полето, все още влажно от росата, оставяме следи, които утрешните стопани ще разчетат като карта. Носим със себе си една тишина, научена да бъде щедра: има място за смях, има място за мълчание, и за двете — еднакво важни. И преди да се разделим за през деня, поставяме малка свещ в прозореца — като знак, че тук някога е имало нощ, изпълнена с грижа. Тя гори не за да освети света, а за да напомни: че домът е място, което чака и което помни — и стопанина, и гостите си.