Лъчите на слънцето сякаш за първи път виждаха море! С такъв възторг потапяха светещите си шапчици в синевата на водата, че от вдъхновението им вълните палеха малки искрящи фенерчета и ги размахваха призрачно над гребените си.
Тя стоеше на безмълвния бряг, онемяла от почуда. Гледаше в захлас и броеше – малките светлинки, танцуващи пред очите ù.
Въздухът също се впечатли и запя – дълбоко, многогласно, омагьосващо.
Облаците, заразени от творчески порив, се подредиха в причудливи картини с тайна надежда – да привлекат поне за миг нечие внимание.
Окото на всемира гледаше доволно от далечината на своя престол и се радваше... На всичко, което виждаше в този момент.
Точно тогава от синята безбрежност, в сребристото сияние от разбити водни пръски, се появи странен силует. В началото неясен, обгърнат от пяна и мистериозна мъгла. После постепенно се проясни и придоби формата на мъж. Мъж – толкова реален, колкото самата тя, стояща като откъртена скала в очертанията на водата и съзерцаваща невярващ ...