Лъчите на слънцето сякаш за първи път виждаха море! С такъв възторг потапяха светещите си шапчици в синевата на водата, че от вдъхновението им вълните палеха малки искрящи фенерчета и ги размахваха призрачно над гребените си.
Тя стоеше на безмълвния бряг, онемяла от почуда. Гледаше в захлас и броеше – малките светлинки, танцуващи пред очите ù.
Въздухът също се впечатли и запя – дълбоко, многогласно, омагьосващо.
Облаците, заразени от творчески порив, се подредиха в причудливи картини с тайна надежда – да привлекат поне за миг нечие внимание.
Окото на всемира гледаше доволно от далечината на своя престол и се радваше... На всичко, което виждаше в този момент.
Точно тогава от синята безбрежност, в сребристото сияние от разбити водни пръски, се появи странен силует. В началото неясен, обгърнат от пяна и мистериозна мъгла. После постепенно се проясни и придоби формата на мъж. Мъж – толкова реален, колкото самата тя, стояща като откъртена скала в очертанията на водата и съзерцаваща невярващо това видение.
Морето бучеше, като таен акорд на всемира. Вълните се плискаха в онемелия бряг в своето благозвучно многогласие.
Вятърът с вълшебна флейта пригласяше, издувайки бузи и тичаше като обезумял в различни посоки.
Морските птици припяваха тайнствени трели.
Небето смутено отвори ръце – да разшири своя простор, да даде място на всяка изява.
Светът тържествуваше! Беше се случило нещо значимо – човешката същност се срещна със себе си – двузначна, уникална, непонятна и силна.
Тя го попи с очи. Той я отпи с устни. Сляха се... За да се роди единен човек!
© Калина Томова Всички права запазени