2. В САГАТА ВЗЕМА УЧАСТИЕ И БАБА РУМИ

Когато нашата Роня стана на осем месеца, грижите по отглеждането ѝ пое бабата, на чието име беше взела първата буквичка от галеното си наричане – а именно – баба Руми. На двете малко им трябваше, та да намерят общ език – само някакви си два-три дена. Ронината майка прекъсна майчинството си и се върна на работа в учреждението, в което изкарваше прехраната им.

Странна беше баба Руми, на моменти отнесена, на моменти отвеяна, но пък пишеше такива хубави детски стихчета и приказки, че малката й внучка бе възхитена от нея. И най-вече – разбираше нейния, бебешки, гугушански език!

Баба и внуче вече се гледаха два месеца и нищо не нарушаваше хармонията между тях, когато...

Както я хранеше със спаначено пюре с агнешко, през отворения прозорец долетя Дракончето с изумрудените очи. То започна да прави кръгове около полюлея на стаята, като ръсеше от полифлорния прашец, от който, както знаете, се губеха всички спомени. Бабата го наблюдаваше с интерес и замръзнала в лявата ръка лъжичка, докато Роня се заливаше от смях.

-Няма да ти се получи – изгука на бебешки тя. – Баба е една от нас, детското у нея е прекалено неатрофирало и не можеш да изтриеш спомените й. По-добре се примири и седни до мен. Може да получиш и ти няколко лъжички от пюрето.

В това време баба Руми се бе съвзела от удивлението си и като плясна с ръце, възкликна:

- Я, Драконче! Ти, Драконче, момченце ли си или джендърче? Нали сега е модерно да се пита за пола? Как беше в приказките, ако си момченце, трябва да си дракон, ако си момиченце, си под формата на хала или ламя... Да-а-а, значи си момченце, така ли?

Дракончето, чието име вече бе Гугушан, тъй като Роня го бе кръстила така, поклати глава в знак на съгласие. Още не беше съвсем сигурно, дали баба Руми ще разбере думите му, ако ги произнесеше на глас.

- Хайде, отваряйте един по един муцунки – ласкаво ги подкани баба Руми. – Това пюре трябва да се довърши, иначе толкова голямо човече може да ви пребори.

Двете хлапета послушно отваряха усти и бабата пъхаше ту розовата лъжичка в устата на Роня, ту зелената в пастта на Гугушан. И не престана, докато Роня не се уригна дълбоко, а Гугушан не изпусна розово облаче дим от ноздрите си. Наоколо замириса на напечен от слънцето лимец  и се разнесе аромат на билки – розмарин и мащерка.

Докато баба Руми миеше паничките от пюрето и лъжичките, с които бе нахранила палавниците, двете приятелчета се бяха отпуснали по корем на леглото и си бъбреха нещо тайно на ухо.

- Гу-гу, а-а-гу... Ба-ба-а-мамм – произнесе отчетливо Роня към баба си.

Дракончето побърза да уточни на чист български език:

-Бабо Руми, пускаш ли ни до фермата на мравките? Обещал съм на Рончи да ѝ покажа как доят листните въшки. Няма да се бавим много!

Баба Руми сериозно се обърна към него:

-Добре, дечко, но да бъдете тук до четири и половина. В пет майка ѝ се прибира от работа и ум не ми го побира какви обяснения ще ѝ давам къде е детето ѝ. Ти си разумно и добро Драконче и ти поверявам внучката си с открито сърце и душа. Но ако стане някаква издънка, това ще ви е последно пътешествие без участието на възрастен. А нали точно това искате да избегнете?

Приятелите закимаха енергично с глава в знак на съгласие. Дракончето Гугушан подложи гръбчето си на детето и Роня без да се колебае го яхна като конче, като се стремеше крачката й да не пречат на размаха на сребристите му криле. Обхвана с пухкавите си ръчички доверчиво шията му и допря бузка до нея.

Бабата ги изпрати със свито сърце. Все пак вършеха нещо нередно в отсъствието на дъщеря й и не знаеше как ще завърши то.

След като излетяха през прозореца и помахаха на каменните гаргойли за сбогом, двамата малчугани се насочиха към ябълковата градина зад хълма.

Градината беше обсипана цялата в наливащи се пастелно-зелени плодчета. Между дърветата бяха разцъфнали най-различни цветя – от огнено оранжевия невен, през жълтия кантарион, та чак до белия равнец. Миризмата, която се разнасяше от тези растения бе леко горчива, но приятна. Някъде по средата се извисяваше мравунякът – голяма купчина от сламки и рохкава пръст. Дракончето насочи вниманието на Роня към мравките-стражници, които строго охраняваха няколко дървета, чийто листа се бяха нагънали от многото листни въшки по тях. Други – работнички минаваха и събираха лепкавото сладко вещество, което оставаше след въшките. Всички бяха ангажирани с някаква дейност и не обърнаха внимание на нашествениците, които всъщност се държаха доста дружелюбно. Роня се огледа настрани и забеляза върху цветята множество калинки. Посочи с пръст към тях и дракончето леко я постави върху меката трева. Детето допълзя и започна да пълни шепите си с калинки.

- Откъде се появиха толкова много – учудено попита на бебешкия си език.

Гугушан замълча и после ѝ обясни:

- Там, където има листни въшки има и калинки. На практика, те са хищници и се хранят с тях. Докато мравките си ги отглеждат, хората предпочитат калинките да ги унищожават, за да не вредят на плодоносенето в градините.

-Колко жалко е, че за да има едните, трябва да бъдат унищожени другите – отбеляза Роня тъжно. – Те всички са ми симпатични. Но почакай пет минутки, искам да направя на мама подарък и да й събера калинки.

- Чакам те, събирай колкото можеш! – щедро ѝ отпусна време Гугушан.

Не след дълго двете дребосъчета летяха обратно към къщи. В шепата си Роня носеше дузина калинки, които се разлетяха из стаята им, а мама Рая и баба Руми ги ловяха и им пееха наричането:

- Калинке, малинке, покажи на Роня накъде ще се ожени...

Калинките обикновено избираха пътя към свободата и излитаха през отворения прозорец, а Роня наблюдаваше суетенето на възрастните и си мислеше: „Странни хора са това, големите. Нямат ли си друга работа, та ме и заженили? Ами да се женят те, аз си имам за приятел Дракончо...“