Джак седеше на стол пред вратата на къщата. Беше облегнал глава назад върху стената и подложил лицето си на милувката на сутрешното слънце. Бе началото на деня, когато всичко живо навън се пробужда за нов живот и посреща зората с всевъзможни шумове и звуци. Той обичаше този момент. Обичаше да се вслушва в мелодията на птичите песни, приветстващи изгряващото слънце, в гласовете на домашните животни, идващи от съседските дворове, в тропота на тръгващите по делата си хора и пробуждащия се, бавно навлизащ в релсите на ежедневието град. Почти бе запомнил и последователността на звуците. Най-напред се обаждаха птиците от съседните дървета и го събуждаха. После някъде от далечината се чуваше приглушеният звън на градския часовник, отброяващ часовете точно седем пъти, а малко след това се чуваше тракането на преминаващия влак и ехото от изсвирването му се носеше още дълго време във въздуха. И всичко това се повтаряше всеки път. Джак обичаше да седи пред вратата, да се вслушва във всичко това и така сякаш и той самият да участва в кипящия край него живот. Бе началото на май - любимият му месец. Пролетта бе в разцвета си и цялата природа се възраждаше, всичко разцъфтяваше и навсякъде се носеше ароматът на зелени треви, цъфнали дървета и рози. Най-вече на рози. Любимите му цветя. Той пое дълбоко въздух и го задържа, за да почувства по-пълно сладкия мирис, идващ от градината. Ароматът на розите, засадени от дъщеря му Мери, го изпълваше и му носеше истинско, почти физическо удоволствие. Не можеше да се насити на божествената, сладостна миризма, която сякаш го пренасяше в рая. Наслаждавайки й се, той забравяше за всички грижи и тежки мисли и се потапяше в някакъв свой си, уединен свят. Преди време обичаше сам да ги сади, да се рови с часове в градината, да ги подрязва и да се любува на всеки един цвят. Предпочиташе червените едри рози с най-силния и тежък мирис. Но след злополуката, тази проклета злополука, единствено Мери работеше там. Тя бе засадила всяко свободно кътче в градината с любимите цветя на баща си и с невероятно усърдие се грижеше за тях. Поне това можеше да направи за него. Джак се отпусна назад на стола и стисна зъби, а едната му ръка конвулсивно потрепери. Винаги при спомена за онова нещастие, нещо в иначе по мъжки твърдото му сърце се пречупваше, и гневът и безсилието го сграбчваха, и сякаш го мачкаха в железен, безмилостен юмрук. Той пое дълбоко дъх и го изпусна на пресекулки. Откъм къщата се чу шум. Мери явно бе станала и започнала да върши домакинската си работа в кухнята. Чуваше се тракането на посуда, а след малко се разнесе и ароматът на кафе и палачинки. Милата - помисли си Джак - след смъртта на майка си тя трогателно се стараеше да изпълнява ролята на домакинята в къщи. Някак изведнъж бе пораснала и станала твърде отговорна и сериозна. Грижеше се за баща си, за къщата и домакинството с едно неприсъщо за нейните осемнадесет години усърдие. Сякаш изведнъж бе израстнала от младо момиче, почти дете, в зрял възрастен човек.
      - Татко - чу той гласа й, - пак ли си станал рано? Защо не поспиваш повече?   
     И Джак усети нежната й, пълна с обич целувка по бузата си.
    - Миличка, знаеш, че не издържам затворен вътре. В онази стая сякаш се задушавам, нещо ме стисва за гърлото и не мога дъх да си поема. А тук навън, като усетя ветреца, като чуя птиците и ми се отпуска сърцето.
     И Джак също я притегли, и я целуна по косата. Ухаеше му нежно на цветя, мускус и ванилия - ароматът от косите на неговото момиче, който можеше да разпознае сред хиляди други миризми. Мери му донесе навън чашата с кафе и чиния, пълна с палачинки. А после седна до него на прага и също започна да отпива от своето. Известно време мълчаха. Джак хапна няколко залъка от палачинката, но усети, че няма апетит и му присядат. Побутна чинията настрани и се замисли. В мълчанието им се усещаше някакво напрежение. Сякаш имаше нещо недоизказано, нещо, което тормози мислите и на двамата, но никой не смееше да засегне темата пръв. Накрая Джак наруши тишината:
      - Колко дни остават до заминаването ти, Мери - не мога да направя сметка - четири, или пет?
      Гласът на момичето леко потрепери:
    - Само три дни, татко. Следващият понеделник тръгвам.
     Джак сякаш се сви от думите й, а конвулсивното треперене на ръката му стана по-силно.
     - Я, то почти не останало. Аз пак съм изгубил представа за времето, мислех че има поне още четири дни - той се опита да придаде спокойствие и безразличие на гласа си, но някак не му се отдаде. - Обади ли се на братовчеда Том да уточните нещата?
     Мери погледна към земята и с равен тон отвърна:
      - Да, обадих му се. Всичко е уредил. Ще живея у него и леля Бети, а още след първата седмица ще мога да започна работа в онази фабрика.
      - Чудесно, миличка, радвам се, че нещата са сигурни. Ще бъде едно чудесно ново начало за теб - и той потърси ръката й, за да я стисне и погали. Но Мери рязко я издърпа. После се спусна към него, обхвана коленете му и почти през сълзи извика:
     - Татко, татенце, моля те, не ме карай да заминавам! Не мога да си ида, не мога да тръгна и да те оставя сам! Кой ще се грижи за теб, как ще живееш така? - момичето стискаше до болка краката му, сякаш това можеше да й помогне да остане с него, а очите й - наляти със сълзи - го гледаха умолително. Джак я прегърна и я погали по главата:
      - Мери, момичето ми, водили сме този разговор толкова пъти. Казвал съм ти, не искам да погубваш живота си в тоя затънтен, малък град, където за прекрасно момиче като теб няма никакво бъдеще! Искам да бъдеш щастлива, да живееш добре, да се забавляваш и наслаждаваш на младостта си! А в столицата ще имаш шанс за всичко това. А и аз няма да съм съвсем сам тук - я чуй Бим, той ще ме пази - опита да се пошегува Джак, говорейки за кучето, което се бе присламчило към тях и тихо скимтеше. Мери отпусна коленете му и избърса сълзите си. Явно наистина бяха водили този разговор неведнъж и тя вече знаеше, че нещата са решени и е безсмислено да го умолява повече. Тя мълчаливо се изправи, вдигна чинията и чашите и ги внесе вътре в къщата. А Джак остана на стола до вратата, навел глава и някак странно прегърбен.

 ***

       Мери - Джак си я спомняше като малко момиченце, стиснало неизменно своето любимо мече в ръка и тропащо с крачета из цялата къща. Той се връщаше вечер от мината, сломен от умора, а тя сядаше в скута му и започваше неспирно да бърбори. Разказваше какво е правила през деня, оплакваше се за какво й се е скарала майка й, задаваше хиляди въпроси и търсеше непрекъснато вниманието му. Страхуваше се вечер от тъмнината и само неговото присъствие наоколо можеше да я накара да преодолее страха си. Той беше нейният любим татко, безгрешен и съвършен във всичко. Нейният смел герой - безстрашен и непобедим, като в приказките. После я помнеше на първият й учебен ден - с красивата тъмносиня рокличка, с пригладени коси, украсени с бяла панделка, едновременно горда, щастлива и изплашена от неизвестното. Пристъпяше плахо по пътя към училището, а в погледа й се четеше въпросът: „Нали няма да е страшно?" А после седмици и месеци наред, приведена над масата, с изплезено от усърдие езиче, пишеше първите букви и думи. После - порасналата Мери, вече на границата между детството и зрелостта. Прибираше се една вечер от работа и случайно видя встрани до оградата на къщата два силуета - на Мери и някакво момче. Спомни си как го прониза за миг бащината ревност. Те се целуваха, а той се приближи до тях и без да иска ги стресна. Мери излетя като стрела към къщи, а после в продължение на няколко дни го отбягваше, а когато се засечаха заедно в стаята, отбягваше погледа му. Мери, Мери, Мери... Неговата Мери, неговото малко, пораснало момиченце, с ухаещите на мускус коси. Джак въздъхна... Тя беше щастлива и безгрижна тогава, безгрижна до трагичната злополука, която преобърна живота им. Той обхвана с ръце главата си и започна уморено да я разтрива. Споменът за онзи ден бе все така жив във съзнанието му и едва ли някога щеше да го забрави. В мината тогава работеха около двадесет човека в смяна. С момчетата се смееха, шегуваха се и нищо не подсказваше какъвто и да било проблем. Беше работен ден като всички други. После някой от дъното но галерията извика:
     - Бягайте бързо, спасявайте се! Бързо всички навън!
     И последното, което помнеше оттогава, беше силният взрив, ослепителната светлина, която го удари право в лицето и изгарящата, непоносима болка след това. Събуди се в болницата след доста време и дълго не можеше и не искаше да приеме случилото се. Сякаш ставаше дума за друг човек. Повтаряше си истината, а цялото му съзнание разярено я отхвърляше и отричаше. Когато го изписаха и се прибра вкъщи, десетки роднини, съседи и приятели се изредиха да го видят. Всички му казваха колко съжаляват, колко им е мъчно за него и повтаряха: "Кураж, Джак, животът продължава, трябва да си силен!", или:  "Ти си мъжко момче, Джак, не се отчайвай, ще се справиш!". А той искаше само час по-скоро всички да се махнат от къщата му и да го оставят на мира със своето трудно прикривано съжаление. От тези дни си спомняше най-вече тихият, отпаднал от умората глас на жена си, Нанси и сподавеният шепот на Мери. Той лежа така още няколко седмици, докато раните по тялото му заздравяха, а после започна по малко да става от леглото и да се разхожда внимателно до двора. Оттогава му остана този навик да сяда пред прага на къщата и да се потапя в живота, който кипеше наоколо. От този период си спомняше и как вечер понякога се будеше от шепот в тъмното и чуваше как Мери тихо плаче в леглото си, а Нанси нежно й шепне и се опитва да я успокои. В тези моменти той само безпомощно стискаше зъби и юмруци под завивките и онова проклето безсилие го сграбчваше безмилостно в шепите си. После животът му постепенно влезе в някакъв коловоз и дните започнаха да се нижат един след друг, почти всеки еднакъв с предишния и не носещ му нищо различно. Още от сутринта излизаше пред къщата, сядаше на стола до вратата и прекарваше така целият ден, потопен в звуците край себе си. След около две години Нанси, явно победена от непрестанното притеснение, от безпаричието и стреса, се разболя тежко и само за няколко месеца си отиде. Това беше капката, в която той можеше да се удави. Можеше, ако не беше Мери. Заради нея трябваше да остане жив, да продължи да посреща всеки нов ден и да се опита да й бъде някаква опора. Тя се стараеше да се държи, да бъде силна и да не се отчайва. Пое всички задължения на майка си, грижеше се за къщата, за домакинството и за целият им бит и се справяше със всичко това поразително добре. Само дето от ден на ден ставаше все по-мълчалива, по-сериозна и затворена в себе си. Джак разтърси уморено глава и се опита да прогони нахлулите в съзнанието му спомени.

 ***

         Беше понеделник. Събудиха го както винаги птиците, скрити сред клоните на дървото в двора. Джак лежеше в леглото и се ослушваше. Сега щеше да проехти звъна на градския часовник, а след известно време да се чуе и ехото от преминаващия влак. Денят започваше като всички други преди него, със познатите шумове и звуци, но той знаеше, че този ден няма да бъде като предишните, както и никой друг след него. Джак стана и бавно се отправи към двора. Седна на обичайното място и мълчаливо се облегна назад. Край него животът се пробуждаше и постепенно поемаше своя ход. След известно време откъм къщи се чу шум и след малко Мери излезе навън. Бе приготвена и облечена за път. Днес заминаваше. Тя погледна към баща си и попита:
     - Татко, да ти донеса ли кафето? Приготвила съм и закуска.
       А Джак унесено, сякаш не чул въпроса й, и повече като че на себе си, каза:
       - Розите днес ухаят по-силно от всеки друг път. Усещаш ли ги, Мери?
      Момичето, едва сдържайки треперенето на гласа си, отговори:
      - Да, татко, усещам ги! Ухаят прекрасно! Знам, че ги обичаш и всяко кътче в градината е засадено с тях. Всичките до една са за теб и всички до една са червени - от любимите ти.
       Джак потърси ръката й и я стисна нежно: 
      - Знам, миличка, знам, казвала си ми.
      - За теб бих покрила цялата земя дори! Бих ги засадила навсякъде - хиляди, милиони, безброй червени рози!
       Тук гласът й сякаш се прекърши и тя млъкна, опитвайки се да преглътне сълзите си. Джак я притегли към себе си и устните му затърсиха косите й. Целуна ги и вдъхна жадно аромата им - на цветя, мускус и ванилия - косите на неговото мило, малко, пораснало момиченце. Притискаше я, сякаш искаше да задържи мига и да запази завинаги това любимо присъствие до себе си. Мери остана за момент така сгушена в прегръдките на баща си, а после се изправи. Нямаше време за нежности, нямаше време да бъде слаба. Тя сякаш вътрешно се стегна и намирайки сили кой знае откъде, вдигна брадичка, и възвърнала вече нормалното звучене на гласа си, каза:
      - Говорих вчера с леля Нели. Тя ми обеща, че ще се грижи за теб, ще наминава всеки ден да те вижда и да ти осигурява всичко, от което имаш нужда. Така поне ще съм малко по-спокойна. - Нели бе сестрата на майка й и тя често се отбиваше у тях. - Ще се обаждам и ще поддържаме връзка, татко. А за Коледа ще се прибера у дома и ще я прекараме заедно.
      Джак кимна с глава и машинално повтори:
     - Да, миличка, Коледа. За Коледа ще сме заедно.
     - Ще се справим, татко, знам, че ще се справим, както сме го правили и преди и всичко ще бъде наред, нали? - Мери се опитваше да придаде оптимизъм на гласа си и да звучи бодро.
     - Да, момичето ми, разбира се, че ще се справим! - отвърна Джак и потърси сгушилия се до него Бим.
      - Е, ще трябва да тръгвам вече! Стана време! - Мери бе изнесла навън багажа, с който щеше да пътува и отново се наведе да целуне баща си. После погали свилото се до него куче и допълни:
      - Ще предам много поздрави от теб на чичо Том и леля Бети, а веднага щом мога ще ти пратя вест как съм се устроила. 
      - Добре, миличка.
           И Мери се обърна, взе багажа си и тръгна. Обувките й рязко потракваха по каменната пътека, водеща навън към улицата, а на Джак му се струваше, че ехото от това потракване се носи после още часове наред край него. Той не помнеше колко време е останал така - заслушан в ехото от стъпките и зареян в мислите си. Явно бяха минали часове. От унеса го извади Бим, който се бе размърдал неспокойно в краката му. Джак се изправи бавно от стола и с несигурни стъпки се насочи навътре към къщата. Блъсна се леко в стената, преди да прекрачи прага и когато влезе вътре, затвори вратата зад себе си. Събори и един-два малки предмета от изпречилия се на пътя му скрин, но накрая стигна до масата, издърпа стола и седна на него. В стаята бе станало почти тъмно и последвалият го Бим, тихо скимтейки, драскаше по затворената врата и се опитваше да излезе. Джак бавно се наведе над масата, обхванал главата си с ръце и от слепите му очи в тъмнината потекоха две парещи, горещи сълзи.