С храна си живял - 10.
Произведение от няколко части към първа част
10.
Не може да се отрече, че – макар и късно – държавните и свтовни ръководители се опитаха да спрат назряващата катастрофа. Или поне да я поуспокоят...
Сключени бяха договори с международните консорциуми за създаване на нов тип земеделие и животновъдство. Изграждаха вертикални орнажерии – гигантски небостъргачи, в които разположиха всички възможни модерни технологии. Целта беше тези оазиси да хранят големите градове...
Само дето...
Само дето забравиха за подминаваните и от медиите кътчета на планетата. Гладът потискаше в градовете на икономически развитите държави, но убиваше в дебрите на Африка, Азия и Латинска Америка... Там и без това хората живееха в зората на модерния век, а настъпващата пустиня, отровните облаци, унищожителните земетресения, вулкани, морски вълни смазваха всеки опит за някакво запазване поне на полугладното статукво...
И от там тръгнаха приливите на човешката пяна – гладни, обезумели, изгубили вида си на хуманни животни, търсещи оцеляването хищници...
Отначало бяха бегълците – жалки, изтощени, мърляви, просещи, умиращи с плач...
После към цивилизования свят тръгнаха завоевателите – очакващи съпротива, но предпочитащи смъртта в боя, вместо гладната агония...
Армията не можеше да ги спре. Разкъсваните от куршуми тела се стоварваха върху стрелците, напуканите устни се присвиваха, почернелите изострени зъби се забиваха в малкото голи части на човешките тела. Нападателите бяха в някаква гладна животинска еуфория – убивай, убивай, убивай... Не ставаше дума вече за оцеляване – искаха да не са само те жертвите...
В големите градове храната намаляваше. Да, вертикалните оранжерии произвеждаха, но те бяха в ръцете на бизнесмените. А бизнесът не е дарител, нито донор. Бизнесът е печалба. Най-вече печалба. А твърде често само печалба...
Храните не поевтиняваха. Трябваше да се избиват инвестициите, да се заплаща на работещите, да се модернизира, да се заделя печалбата.
Сега беше моментът за натрупване на богатство, а не за измиване на душата...
И новите храни струва колкото старите – само дето не бяха така качествени. А после цените полека – лека започнаха да пълзят нагоре... Кой ще изпусне възможността, когато му е паднала така...
Но – вместо печалбата и осигуряването на безгрижен живот, на хоризонта се появиха тълпите.
Учени, политици, държавници разчитаха на вечното лекарство – война, която да намали населението и върне броят му в по-приемливи норми... Не стана!
Защото война нямаше. Гладните пометоха армиите и се пръснаха като отровен кръг по водата. Храната беше целта им, но пътем убиваха наред. Не знаеха защо, не питаха кого – убиваха. Те бяха единици, насреща им се беше свило стадото на враговете. Жени, деца, старци – всички, които не бяха в тълпата, бяха врагове. И умираха...
Разгоряха се пожарите – музеи, театри, жилищни кооперации, парламенти, кантори, банки, борси, казарми, министерства, болници...
Храна се намираше в големите селища. Обаче, в своята ярост тълпата унищожаваше наред. Не я интересуваха възможните ползи от оранжерии и инкубатори, ферми за клонирани животни, преработвателни предприятия. Разкъсваха и поглъщаха храната, убиваха, умираха с присвити стомаси...
Пустинята навлезе в уж модерния свят. Парковете станаха джунгли, улиците се изгубиха под развалините, шосетата се виждаха само от космоса... Откъдето дори Бог не гледаше...
Светът, какъвто човечеството беше създало с многовековни усилия, умря...
При това – бързо...
И, както се видя няколко години по-късно – невъзвратимо...
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Георги Коновски Todos los derechos reservados
