19.

Белокосият замълча малко и после каза:

- Ще Ви потърся след няколко часа. Измийте се, починете си... И се преоблечете...

Двама здравеняци го поведоха по стълбите надолу. Там, на последния етаж, беше жилищният блок. Йоан разбра – за тези хора изкуството, историята, литературата, цивилизацията значеха много. Но човешкият живот беше оценен по-скъпо. Затова и бяха поставили жилищата най-отдолу. Последна крепост. Мястото, което трябва да се отбранява в краен случай. И където се укрива най-ценното.

Етажът беше огромен. От фоайето се отделяха шест коридора, а покрай тях се виждаха врати. Много врати. Някои двойни – предположи, че са зали, други единични. Жилищни помещения. Пред едно таково спряха.

Йоан погледна придружителите си, но те му кимнаха и се запътиха по коридора.

Бутна вратата – не беше заключена. Отвътре имаше резе, но явно не слагано. Поне скоро...

Огледа стаята. Хотелски вариант. Двойно легло, нощни шкафчета, маса, два стола, табуретка... На стената – само огледало.

Отляво зад вратата бяха шкафовете – два големи и празни, отдясно банята. Истинска! С душ... И тоалетна...

Най-напред стъпи върху тоалетната чиния. После се сепна. Не беше вече в гората или в скривалището. Седна, опита се да се отпусне. Не можа. Оглеждаше се, взря се към отдушника отгоре, напрегна внимание към сифона в пода...

Беше отвикнал от тая простичка човешка дейност...

Накрая успя да се разтовари. Разсъблече се...

Внимателно пусна душа. Спомените го научиха как да нагласи водата. Не много топла, не много студена...

И започна да се връща назад...

Ах, как обичаше да се топи във ваната... Отпуснат, с прехвърчащи през главата свободни мисли, наслаждаващ се на водните камшици, мазохистично почервеняващ от горещата вода...

Сега вече не можеше така...

Но, все пак, се изтърка няколко пъти със сапуна. И удивен се взря в покафеняващата вода. Като че пролетен порой подкопаваше речен бряг и отнасяше тъмната пръст...

Махна тапата, пак пусна душа...

Водата постепенно избледняваше.

А той се връщаше назад...

Към болката от изгубеното...

Толкова време опитваше да забрави миналото... Но то се върна...

Как се къпеха с жена си... Как къпеше децата... Как се наслаждаваше на половин час отдих от всичко – дори от себе си...

Обичаше да бяга от света. Понякога отиваше в любимото си кафене в центъра на града. Сядаше някъде на втория ред на масите, пиеше английски чай и тъпееше...

Именно...

За Йоан това време беше релакс и зареждане...

Тъпанарите – имаше си той теория – са си постоянно тъпи. И хич не могат да разберат какво е да се разтоварваш посредством тъпеенето. Така – половин час на седмицата. Зяпаш, не мислиш, отпускаш се...

Душата и разумът, ръка за ръка, напускат грешното тяло и го оставят на себе си. Да пие, да смила храната, да съществува... И нищо повече...

Така, както човек понякога полудява за малко време... Идиотите са постоянно щастливи. Живеят в свой свят – там седят на златен трон, наметнати в алена мантия, дъвчещи пуйка с портокали... Макар реално да са върху счупена щайга, увити в скъсан чул, ръфащи парче плесенясал хляб...

И, когато човек полудее, побеснее, подрипне над себе си, пусне нервите си свободно озъбени...

Тогава той се разтоварва...

От правилата, от цивилизационния гланц, от налагания му публичен манталитет...

Да, после най-често съжалява, но... Но се е разтоварил...

Хей така и с тъпеенето...

Отпускане, за да се стегне после пак пружината на самоличността...

А в новия свят време за тъпеене нямаше. Тъпеене означаваше край на живеенето. И не беше въпрос на избор. Просто човек ставаше обектът, вместо него решаваше средата...

20.

Взе метнатите върху леглото дрехи. Простички, удобни, неопределени...

Панталон, риза – която стегна с колан на кръста и отпусна полите й удобно над краката, елек...

Нито облекло на пазител, нито на охранител...

Още не бяха го определили какъв е... А и той не знаеше...

Просна се по диагонал върху голямото легло. И заспа...

Така не беше спал отдавна... Отначало мозъкът спеше, но слухът и обонянието бдяха. После се отдаде съвсем на почивката...

Събуди се. Не знаеше колко е часът, нито ден ли е, нощ ли...

Но не му трябваха такива ориентири. Свикнал беше на друг разчет. Знаеше, че е спал достатъчно. И очакваше да го потърсят...

Дойдоха...

Белокосият и един от пазачите. Представиха се.

Елвик – бивш професор по антропология и Клир – бивш полковник от нещо си.

- А сега какво смятате да правите? – попита Елвик.

Клир гледаше внимателно, виждаше се, че преценява и оценява новодошлия...

- Не зная – промълви Йоан – Имах група, имах хора край мен, имахме скривалище... И всичко изгубих...

Клир се намеси.

- Мисля, че те са изгубили повече. Ти /говореше твърдо, без цивилни формалности!/ си оцелял. Те не са...

- А дали оцеляването е печалба? – попита Йоан. Елвик внимателно го погледна, но нищо не каза.

Клир също разбра...

- Трябва да се живее – каза той – И не само да се живее. Нужно е да се създава света. Не такъв, какъвто беше преди. Но не бива и да остава като сегашния...

Йоан го провокира:

- А какво му е на днешния свят? Просто нова форма на света такъв, какъвто винаги е бил. Силните оцеляват, слабите стават тяхна храна. Някои имат идеи, на други те не се харесват... И силните идеи се налагат над слабите. „Обичай ближния си!” е добра идея, но без колта...

Елвик премигна...

- Опитвате се да запазите миналото. Но миналото не се връща. Всяка промяна е крачка напред. И не е важно, че за нас – за хората, това е крачка назад. Светът е съществувал и без нас, оцелял е от нас, ще пребъде и занапред. Дали с хищниците навън, дали с паяци или ходещи акули – все ще е свят...

- Интересно виждане – намеси се  Елвик – Тоест, Вие смятате, че всичко е логично и не бива да се борим за промяна?

- Всъщност, вие не променяте нищо. Това, което се опитвате да правите, е да върнете колелото на историята назад. Немалко хора са опитвали – Брут и Касий, Савонарола, Торквемада, Лойола, Шарлот Корде, Хитлер... Искали са да спрат движението на историята в дадена посока. Но никой не е успял. Нито Римската република се е върнала, нито чистото християнство, нито тоталитарната църква, нито френската монархия, нито Третият райх...

- Обаче, това се е отразило на човечеството...

- Колцина са разбрали за смъртта на Марат? Колко човека са последвали Брут и Касий? Защо чистият уж Савонарола е предаден именnо от последователите си? И така нататък въпроси...Човечеството не иска промени! Човечеството иска да съществува. Дали в тога или в панталони, дали в Елада или във викториански Лондон – човечеството иска няколко неща. На първо място – насита. Храна, секс, власт... Ако ще над един само да властва, ако ще собствената си жена или деца да пребива – да има власт... И на второ място – да има стабилност. Революциите са просто смяна на една стабилност с друга, на едни по върховете с други... Останалите извън върховете съществуват като биологични единици и се изживяват като хора. Макар ползата от тях е само като междинни станции за обмена на веществата в природата... Не знаят точно какво искат, но са доволни от това, в което са попаднали. Дали е яма с лайна, дали е вана с шампанско – важното е, че им е топло и са в безопасност. До един момент... Друго не им трябва. Най-малкото – промяна...

- А Вие какво искате?

Йоан го погледна и замълча. После каза тихо:

- Отдавна не зная...