Корабът се плъзгаше плавно между десетките хиляди островчета в залива. Не плаваше сам, наоколо плуваха "белите канута". Така местните наричаха ледените късове, които не успяваха да се разтопят до края на лятото.
Матео стоеше на мостика и наблюдаваше всичко това. Безкрайната гола шир, заобикаляща залива, синьото небе и пяната зад кърмата. Като сън, който ти се струва, че сънуваш за втори път. Като дежа-вю. Главозамайващо срутване между границите на спомена и реалността.
Всичко беше толкова непроменено, толкова непоклатимо. Сетивата на съвременния човек не намираха това за естествено, а умът посмъртно не беше подготвен за такава гледка.
Матео беше предприел същото пътуване преди малко по-малко от година. Причините, които го бяха довели в този далечен предел, бяха крайно банални, за разлика от причините, които го бяха върнали отново тук. Но всичко по реда си.
След като изтече стажът му в една фирма за одит, Матео не получи продължение на договора си, както бе очаквал. А след това съдбата ...