Корабът се плъзгаше плавно между десетките хиляди островчета в залива. Не плаваше сам, наоколо плуваха "белите канута". Така местните наричаха ледените късове, които не успяваха да се разтопят до края на лятото.

 Матео стоеше на мостика и наблюдаваше всичко това. Безкрайната гола шир, заобикаляща залива, синьото небе и пяната зад кърмата. Като сън, който ти се струва, че сънуваш за втори път. Като дежа-вю. Главозамайващо срутване между границите на спомена и реалността.

 Всичко беше толкова непроменено, толкова непоклатимо. Сетивата на съвременния човек не намираха това за естествено, а умът посмъртно не беше подготвен за такава гледка.

 Матео беше предприел същото пътуване преди малко по-малко от година. Причините, които го бяха довели в този далечен предел, бяха крайно банални, за разлика от причините, които го бяха върнали отново тук. Но всичко по реда си.

 След като изтече стажът му в една фирма за одит, Матео не получи продължение на договора си, както бе очаквал. А след това съдбата му поднесе и няколко трагедии. В един и същи месец починаха баба му, а след нея и брат му. И със двамата той беше много близък.

 Може би всички можем да си представим последиците и неудобствата и всичко, което той беше преживял в следствие от тези събития. Само ще кажем, че това бяха дни, в които светът му се преобърна нагоре с краката. Имаше усещането, че вселената му е обърнала гръб. Сякаш всички хора и събития се бяха наговорил против него. Също както малките деца се наговарят помежду си против някой от връстниците си. В резултат на това, Матео дълго време не виждаше  смисъл да търси сили, за да промени живота си.

 Но както знаем, животът има странни, но нерушими закономерности и лошият късмет няма как да доминира дълго време.  Един ден му се обади негов бивш колега, който също беше останал без договор. Той му разказа за северния предел и за това как смята се върне към една своя стара професия, а именно "лова за палци". Това беше на държавна програма, целяща изтребването на странен вид хищни вредители. Биолозите ги наричаха импробуси. Местният правителствен офис плащал  добре за всеки отсечен  десен палец.

 Матео си спомни този разговор. Спомни си и какви неща неща му минаваха през главата. Беше обхванат от внезапна вълнение. Беше решил, че това е неговият шанс да се изтръгне от тази мрачна ситуация. Дори започна да мисли, че така може да натрупа извънредно много пари за кратко време. Беше започна да си представя, че ще стане като един от многото легендарни ловци, коренно променили живота си с това занимание. Мислеше си, че ще се случат стотици други неща, много малко от които се осъществиха в последствие. Матео се усмихна съвсем леко.

 В този момент се обади капитанът, който сякаш му беше чел мислите през цялото това време.

 - Е, готова ли е нашата местната легенда за още един рунд?

 - О, истинската легенда тепърва започва.

Капитанът се засмя със дрезгавия си глас и не отговори нищо.

 За миг Матео се изненада от собствената си самонадеяност. Неговата популярност вече беше факт, бе чул, че местните дори обмисляха да прекръстят един от близките хълмове на негово име. Може би е един от тези, които вече се показват в далечината зад малкото градче.

 След един час Матео вече беше на кея. Кметът и още няколко местни го бяха посрещнали. На пръв поглед скромен жест, но Матео знаеше, че по мащабите на Кроок това си беше цяла тълпа. А съдейки по високите стандарти на местните за подвиг, си беше направо събитие на годината. И въпреки това всичко мина много тихо, тази сурова земя правеше хората сдържани и мнителни.

 Изпратиха го до местния хотел. В стаята му се качи само кметът, който му помогна с багажа.

 - Аз все пак искам още веднъж да ви кажа колко сме ви признателни за това, което направихте за цялата ни общност.

 Кметът беше висок и набит мъж с едри пропорции, който с лекота качваше стръмните стълби без да се задъха, въпреки тежките чанти.

 - Сами ще се уверите, този хотел е пълен както никога, местните дават стаи под наем, на миналото заседание даже обсъждахме строежа на още един хотел. Целият ни бизнес процъфтява, магазини, А Те Ве Та, закусвални, амуниции, екипировка, каквото се сетите. О, не, не мислете, че сме опортюнисти и мислим само за парите. Всичко се промени. Това, което винаги съм искал да се случи на този град, най-накрая е факт.  Родният ни край започна да получава дължимото му внимание.

 Вече бяха стигнали вратата и погледите им най-накрая се срещнаха. Новодошлият вече беше свикнал с вниманието, но тук го наистина го гледаха с възхищение. На континента  го харесваха като творец, тук го обожаваха едва ли не като месия.

 - О, моля ви, не искам да се чувствате неудобно.

 - Е все някога ще свикна с това.

 - Е, добре тогава. Изминахте хиляди километри, сигурно искате да се отпуснете и никой да не ви пречи. Ето ви номера ми, ако имате нужда от каквото и да било, само ми се обадете и ще се постараем да го уредим.

 - Благодаря, наистина съм изморен, но все пак ми се ще да си поговорим още сега.

Кметът влезе в стаята с чувството, което хората изпитват, когато знаят, че те са началото на нещо голямо.

 Оставиха чантите на пода. Матео седна на леглото и остави грамадния мъж да се настани удобно на креслото.

 - Надявам се, че нямате против - казваше Матео, докато поставяше малкия дигитален диктофон на нощното шкафче. След като всичко беше нагласено, за първи път прозвуча въпросът:

 - Разкажете ми, какво знаете за Маркус Гром.

Разказът е в 5-6 глави, бих оценил всякаква конструктивна обратна връзка и коментари. Благодаря!