Началото беше трудно! На стотици километри... Сам, сред други сами и непознати хора, чужда страна, друг живот. Чувстваш се сам сред толкова много хора. Постепенно се научаваш да живееш новия живот. Постоянно сравняваш двата такива. Живота тук и там. Предимства и недостатъци. Става ти тъжно, мъчно, свидно и тежко. Но...

     В един момент, когато става време да се върнеш, поглеждаш към изминалото време тук и си мислиш „Какво точно искам аз?“ Аз лично осъзнах, че тук (колкото и да е тежко да го кажа) ми харесва повече. По-добри хора, по-добър живот. Виждаш, че с малко можеш да живееш нормално, не да се чудиш как да оцелееш. А страната ми...      Продължавам да си я обичам и да ми е свидна, да ми липсва. Но държавата я ненавиждам. Тя принуди мен и другите млади и стари да заминат далеч от всичко познато и любимо... за да оцелеят. Не че искат, не че мечтаят за това. Просто това е правилното решение. А не искам да е така...

    Не искам аз и другите като мен да трябва да имигрират, за да оцелеят. Да работят за някой чужд човек, за да живеят собствените им семейства. Жалко, но истина. Искам да се оправят нещата... Да има единство и от всичко за всички... Но до тогава.. Винаги ще искам да бъда тук, в далечната страна, сама сред другите сами.. Просто за да живея нормално...