Черният воал на нощта бавно се спусна над земята, покривайки я отново със своя мрак. Един по един прозорците на сградите заблещукаха, пропускайки навън жълтеникавата светлина от светнатите в жилищата лампи. Времето и на този ден беше към своя край.
Някак си неусетно, стрелките на часовника бяха наближили полунощ. След поредния дълъг и натоварен работен ден, младият мъж се прибра у дома си, където прекрачвайки прага на жилището, не бе посрещнат от никой. Съблече дрехите си и ги остави в коша за пране. След това взе набързо душ, целящ да отмие натрупаната по тялото му мръсотия. Когато се подсуши и облече в чисти дрехи, младият мъж седна на празната си кухненска маса и дълго стоя загледан към изправения в ъгъла близо два метра хладилник. Знаеше, че трябва да се нахрани, но не можеше да намери в себе си желанието да го направи. Беше натрупал голямо количество душевна мръсотия, която му тежеше като камък, карайки го да изпитва неистова нужда от човек на който да може да сподели всичко, сваляйки по този начин излишния товар от раменете си. Осъзнаването на това го накара да отмести поглед от хладилника и да огледа празната стая. Знаеше, че е безсмислено, но все пак стана, излезе от кухнята и направи една кратка обиколка на целия апартамент. Въпреки, че беше изцяло обзаведен с всякакви на вид мебели, си беше все така празен. В него не се чуваше смях, нито пък нечий друг глас. Единствения звук, който отекваше, беше този на собствените му стъпки. Мъжът се върна в кухнята с приведена към пода глава. Без видимо желание отвори вратата на хладилника и извади от там една не много голяма пластмасова кутия с останало от предната вечер в нея печено пиле с картофи. Бавно затвори вратата на хладилника и постави кутията в микровълновата печка. Трите минути минаха неусетно и продължителното пиукане му подсказа, че ястието е вече готово. Мъжът го извади и седна на подредената си, но същевременно с това празна кухненска маса. Храненето не му спореше. След няколко набързо взети хапки, той избута кутията встрани и стана. Затвори капака й и отново я върна на мястото й в хладилника. След това излезе от стаята и се отправи към банята, за да измие зъбите си, след което влезе в спалнята. Черните, подобни на падналия навън мрак памучни завивки го очакваха. Леглото си стоеше все така оправено и подредено, както го беше оставил сутринта преди да излезе. „Нищо ново” – помисли си той. След като облече нощницата си, младият мъж изгаси лампата и се мушна под завивките. Мракът го обгърна от всякъде. Памучният чаршаф се уви около тялото му, притискайки го в своята прегръдка. Макари да разполагаше с цялото легло, мъжа не обичаше да се шири в него. Неговата празнота го караше да се чувства още по-самотен. Свит на кълбо в дясната му половина, той затвори очи. Единственото, което в този момент желаеше, бе деня да приключи, за да отстъпи мястото си на следващия, който нямаше да е с нищо по-различен от него. Но все пак в мъжа имаше частица надежда. Погълнат от мислите си по преживяното през деня, до слуха му достигна глас, който нежно прошепна:
Младият мъж отвори очи и се обърна към празната половина на леглото си. Сега тя изглеждаше различно. Вече не беше празна. В нея, своето място под завивките беше намерила самотата. Виждайки я, мъжът се усмихна, като в същото време една горчива сълза проправи пътя си и се устреми бавно към завивките.
© Христо Банов Todos los derechos reservados