Самотата e мъртва, да живее Самотата!

Самотата е мъртва, да живее Самотата!

Владко бе детенце мъничко и сладко, откакто птиче имаше си в клетка,

все отказваше игрите с Първолетка. Тя пък, милата бъбривка,

тъжно гледаше към Владковата придобивка, щеше и на нея да ѝ подарят,

ала в дома си мама, тате – животинче хич не щат. Та от дома на Влади не излизаше и заедно с него за птичето се грижеше, я водицата му ще сменят със прясна, я храница ще му поднесат прекрасна, но един въпрос, тъй мъничък и прост – ги глождеше, дали пък таз крилатка можеше, през гъстата решетка да излитне, към онази гледка – вън към висините.

Мина се година и в дома на Първолета, дядо Коледа пристигна през комина – чул, че туй момиче иска да си има птиче – събуди се детето и босо хукна през антрето. Ала под елхата нищо не видя – сън било е мисли тя, че птичка не видя. Намуси си нослето и се върна в легълцето. И тъкмо да се разреве – нещо тропна – сякаш пърха птица със крилце – скокна, и

що да види – онуй врабче на Владко – тя име друго нямаше за туй пернато – с човчицата по стъкло почуква, а тя веднага хуква -  прозорец да отвори – „само да се сгрее” –  гузно проговори.  „Дядо Коледа благодаря, птицата спасил си от затвор и пратил си я в моя двор, верно  –  моето другарче ще тъжи, ала клетата защо във клетка я държи. Аз ще я обичам и обгрижвам и перцата ѝ ще милвам, в стаята ми виж, е тъй просторно – онова си е затворничество най-позорно.  Тъй бърбореше таз мъничка принцеска, а у дома си Влади боледуваше от треска, тъй много бе премръзнал,

на птичето когато дръзнал, света да го  покаже от високо, а то изахкало горкото, и на малкото момче му дожаляло за тупкащото сърчице –

дълго махал ѝ за сбогом – подарил и свободата, и  горко плакал във кревата.

– Недей да плачеш, Влади! –  Първолетка по челце го глади

– Може би вратата си забравил, вярвам, че за теб си спомня.

Е, за мен едва ли ще тъжи, а може да се върне, помисли!

Ти, без да искаш свободата ѝ дари и сега на по-широко си лети…

Хайде, оздравявай бърже! Ще си отивам, че от глад ми стърже…

Дочу я чак от двора -чурулика без умора  –  „добре че нашите ги няма инак  ще изям пердаха и за двама”

    –  Моля те недей да пееш, радвай се че нашироко си живееш, ала недей , недей да чуруликаш  –  човката да вържа, ще ме предизвикаш!

Сви се малкото врабченце, мигна със оченце – песничката му замря и свлече до земя, пъстричките си крилца – от този ден таз птица онемя.

За какво и беше свобода, щом няма на кого да пее – как иска със небето да се слее, и на някой да разказва в песен, какво би видяла, ако светът ѝ не бе тъй тесен – криле да нямаш е проклятие, ала Самотата е разпятие...!

Два дена гледа Първолета как тази птичка клета, не мръдна ни с криле, ни с мъничко краче, не хапна и трошица, а все повече ставаше нейната водица в мъничката ѝ паница.

Почна зорко да я наблюдава – „как от нищо тъй вода ще става?!”

Прави се, че спи, ала дебнеше с очи. И чу, как капеха сълзи, а птицата от страх мълчи. Знаеше – ще я гълчи онуй дете, което спи.

Врата се отвори на зарана  –  бе Първолеткината мама.

Птичето изпърха, мъничко се пообърка, но полъх го подмами и литна бързо през дувари.

Гледа смаяната Първолетка, как птицата лети към старата си клетка.

Владко ѝ отвори, а тя започна „нещо си” да му бърбори -

тя му дума колко е нещастна, наскърбена   –  той крещи на Първолета засрамена:

– Птицата се върна, позна приятелко, ела да те прегърна!

Тъй ми лисваше туй чуруликане  –  щастлива е  –  ще ли питане!

А туй врабченце, както я наричаха, изплака патилата си в чикчикане

Очетата затвори, и клетката само отвори (само с пипане)

„Мога да съм няма, и да бъда сляпа птичка” и лекичко с крилце придърпва малката вратичка, а сърцето ù изпърха  –   „Самотата е мъртва, да живее Самотата!

А Влади широко отвори ѝ вратата.

Ренета