По време на приятния юнски следобед, гарата на големия приморски град кипеше от живот. Туристите, които посещаваха морския курорт бяха извънредно множество. За последния месец населението неспирно се покачваше. Тая гледка терзаеше ума на нещастния дух, който обитаваше гарата вече близо два века. Както обикновено, той беше облечен в скъпи, изящни одежди от XIX-ти век, а на гърдите си носеше огромен бронзов часовник. Стоейки на пейката, той беше подпрял главата си с двете си ръце и въртеше поглед към преминаващото наоколо множество от непознати хора. По стар обичай, щом преброените от него хора преминат броя от сто души, той започваше да води своя монолог, който почти винаги звучеше по еднакъв начин.
          - Колко жалко е всичко*! - говореше призракът – Колко жалко е всичко... А нявга аз вярвах, че всичко на тоя свят е в ръцете на човешкия род. Колко много съм се заблуждавал, колко много... За краткото си съществуване на земята, те, човеците, не разбират нищо. Бях на малко над тридесет години, кога изгубих живота си, и кога бях надарен с нещастието, наречено вечен живот. От тогаз до ден днешний аз не спирам да оплаквам човешкото битие. Виждам с очите си как хората вървят по грешни посоки, виждам как опропастяват всичко, до кое се докоснат, виждам как те не вслушват в уроците на историята... Това ли е третото хилядолетие, за кое всички мои съвременници копняха? Миряните сами затварят очите си. Тяхната слепота не е слепота на очите, но слепота на душата. Тая слепота не може да се излекува... Как искам да можех да разкажа за всичко, кое съм научил  през последните двеста години... Как искам някой да можеше да чуе словата ми... Жалко съществувание! - след тия мисли, духът започваше да ръкомаха неудържимо.
          Може би, фактът, че хорските очи не можеха да уловят покойника, беше сигурен щит от типичното за хората набеждаване в лудост. Това разбира се,  ни най-малко не успокояваше призрака. Той жадуваше да бъде чут, но това бе невъзможно. Съзнанията на хората около него бяха пропити от мрак и ненавист, от болка и отчаяние, от слепота и неразбиране. Той губеше и най-малката своя надежда, че някога ще се появи човек, способен да разсея мъглата на заблудите от ума си.
          - Аз всякогаш ще бъда невидим! Всякогаш! - повтаряше неспирно покойникът, докато не видя как едно дете се пусна от ръката на майка си, отиде пред него и зададе въпроса:
             - Прощавайте, господине, колко е часът?
Щом чу тия слова, майката на детето погледна уплашено, завъртя глава и попита сина си:
             - На кого говориш? Тук няма никого!
            - Как да няма никого, мамо? – сърдито отвърна детето – Виж онзи мъж със скъпия часовник! - след което посочи призрака.
         Духът се усмихна и промълви под мустак:
               - Най-накрая... Най-накрая попаднах на чиста и неопетнена душа. Може би това дете ще се вслуша в мен и ще поведе света в правилната посока!
             Задуха вятър, а майката на детето хвана  главата си с ръце и уплашено започна да крещи:
- Синът ми е луд! Синът ми е луд!