В топлата лятна вечер в една къща, един младеж се оглеждаше критично в огледалото. Подготвяше се за първа среща с едно момиче. Той не можеше да каже дали е влюбен, но знаеше, че щом я зърнеше и сърцето му почваше да бие лудо.

В другия край на улицата едно момиче вадеше закачалките една подир друга, оглеждаше дрехите и ги хвърляше с неодобрение на кревата. Най-сетне се спря на една блуза и права пола. Облече се и тръгна.

Срещнаха се на края на една пътека, която водеше право към гората. Дърветата ги посрещнаха с лекото шумолене на листата. Луната осветяваше пътя като им изпращаше своите лъчи.

Сашко се радваше, че е срещнал момиче със същото като неговото име. Приемаше го като знак на съдбата, без да вярва в тези неща. Разговорът не вървеше. Обсъждаха урока по география, предстоящото контролно по математика, но не смееха дори да загатнат темата, която ги вълнуваше най-силно. А тя беше най-обикновена – как ще продължат отношенията им, какво ще стане по-нататък. И гората мълчеше. Сашко протегна страхливо ръка. Сашка сякаш се изплаши в първия момент, но пое протегнатата ръка.

Така вървяха бавно ръка за ръка, а между тях бяха въпросите.

В един момент неочаквано Сашко чу звука на включване на спирачки, свистенето на гуми и видя отдалечаващите се светлини на стоповете на кола. В първия момент той не разбра какво стана. После усети празнота и недоизказани отговори. От къде дойде тази кола? Почна да го обхваща тих ужас.

Дърветата се поклащаха мълчаливо сякаш се покланяха в синхрон с мислите му и от уважение към Сашка.