Когато завали сняг, имаш чувства. Не че когато не вали, нямаш чувства. Обаче те са латентни, страхливи се, не искат да се проявят и стоят като заспали в теб. Чакат знак, за да се появят.

     И ето го знакът – сняг. Бял, косо пада от небето, като стърготини от небесна дъскорезница, където боговете строят своите зимни домове и секат остарелите дървета на всемира.

     Усещат чувствата, че времето им иде. Покълват. И виждаш хората – усмихнати, весели, в очакване на нещо добро, дори не знаят какво ще е то, но усещат, че ще дойде, то винаги идва, просто е чакало знак. И знакът възникна.

     В автобуса отново се блъскат. В магазина крадат – продавачите в грамажа, присвоителите в джоба. Изнасилват деца и ограбват старци по селата. Бедността задушава и стари, и млади. Политиците преяждат с доверието на народа, а магистратите крадат от справедливостта, в името на която са се клели. Лекарите търгуват със здравето, магистратите – със справедливостта. Кой с каквото може. Проститутките – с телата, учените – с ума. Пазарна икономика. Всичко е за продан, щом има купувачи.

     А снегът вали – косо и сякаш реже с трион въздуха, за да прекърши лошото в него, дима на мъглата, която се слива с небето и рисува фон на красотата навън.

     Двама на пейката се прегръщат. Тя е бяла, той – черен. Ще се слеят още малко.

      „Не ви ли е студено, деца”, питам ги наум.

     „Та то не е студено, господине!” – възкликва момичето с поглед. Шапката ѝ е заешка, устните – също. Красавица. А момчето ме гледа враждебно. То мълчи по момчешки и иска да скочи и да ми забие един между очите. Така ще се почувства още по-голям мъж, какъвто вероятно още по-никога няма да стане.

     Да, не е студено, ако говорим за времето, право е момичето. И може би съм стар досадник, затова и момчето с лошия поглед на ококорено дете, което иска да възмъжее, за да прикрие така нещо, също има право.  А дали пък навън е наистина красиво? Знам ли? Това е чудното на чувствата – винаги са лични, индивидуални. На момичето му е топло, момчето се смята за мъж, а аз си въобразявам, че снегът е красив.

     Но това не ни прави напълно различни, нали?

     По-нататък старец проси. За него съм чувал да казват, че е богат човек. Просел, защото не му се стояло вкъщи. С просията си бил купил къща на два ката. Гледам го – трепери, мести крак връз крак, изглежда унил и отнесен. Богат човек, всички богаташи са такива, на него приличат. Само че не знам с какво и на какво е богат. Нали и това е относително.

     Още по-надолу по улицата жена продава премръзнали рози. Те чакат удобен миг да клюмнат и да паднат, прекършени като ледени висулки, но тя упорито ги гали с премръзналите си червено-сини ръце и току подвиква:

     – Най-свежите рози за сезона! Току-що откъснати!

     Розите са свежи като вкаменелости, но като живи вкаменелости, изпаднали в криогенно състояние. И розаджийката изглежда така. Тя гали розите. А нея кой ще я погали? Забеляза, че я гледам и се усмихна. Изглежда, усети погалването. Най-топлото за сезона.

     Вали снегът все по-бързо, трупа бялото върху черната земя и всичко става красиво. И пак ще има бедност и престъпност, отново богатите ще тъпчат бедните, крадците ще крадат, а лошото ще бие доброто на всеки ъгъл. И какво от това?

     Сега е празник. После ще видим. Всяко после зависи от сега.