Тази вечер компанията не е изключение. Поредна чаша розе с много лед. На масата – няколко ароматни свещи, ваза с бели цветя. В далечината – контрастиращите цветове на плазмата. В кухнята зад мен звучи абсорбаторът. Монотонно. Ниско. Вкарващото те в хипноза, провокиращо те за размити размисли. Екранът на телефона ми светва през неопределено време. Погледът ми потвърждава поне 10 различни имена. Съзнанието ми ги запраща някъде далеч. Съществото ми се възмущава на неколкократните опити на някои хора, които така или иначе си остават в графа „Когато аз реша“. Тук-там вината ме достига. Мозъкът ми си раздава правосъдие. Изтъква като грешки егото ми, после изпада в самосъжаления и си се извинява. Аз подпирам ръце на масата, продължавам да се разочаровам от гласовете там някъде, в дъното на... Пуфтя наум половин час. Пресушавам чашата. Тътря се до фризера за още лед. Домързява ме по средата на връщане. Сядам до плота, а чашата стои на три метра и ми се подсмихва. Гласовете от телевизора подсилват тази подигравка. Заглеждам прозорците без повод. Завесите защо изглеждат така странни? И ох, хайде, стига вече! Някак си сядам отново на стола и пред алкохола. И започвам да изследвам с непроницаем поглед студените капки по кристала.
Заглеждам жално чудото, което спря да звъни. Преди имах една такава любов. Истинска, ама с извода – само на думи. Онова приложение кънтеше от съобщения. Едно след друго, едно след друго. Сега е потънало в мълчание. Също като мен. И влизам в разсъждения и мисли по въпроса – по-добре нещо илюзорно, което да „занимава“ ума или нищо... Онзи глас се смее зловещо и ме изобразява като самотник, но с причина – кой можел да изтърпи моя милост?! Ех, Боже мой! Затворник и грешник в едно. Или това е една диагноза? Вървяща с двата симптома наведнъж...
____________________________________________________________

Кариерата е нещото, към което винаги съм се стремял. Пропускал съм дните, в които да отдам внимание на здравето си, за да бъда в конферентната зала и да участвам на дадената среща. Поставял съм другите пред себе си само защото наистина ме е грижа за хората и нуждите им. А щом те се обръщат към мен с молба, защо да изневерявам на гласуваното доверие? Такъв съм. Научен съм да бъда от полза, когато се налага и когато мога да помогна със знанията си. Дълго време разсявах връзки и контакти не само в моята сфера, но и в много други. Градях име, маниери, давах всичко от себе си, за да изглеждам сериозен човек, на когото може да се разчита. Може би го постигнах до някаква степен. Много от колегите ми и познатите на службата не ме приеха като нищо повече от конкуренция. Така и не установих по-близки отношения с нито един от тях. Да, може би приятелството наистина се превърна в привилегия. Някаква далечна константа, но константа – все пак известна величина. И така до днес. До тази вечер. Когато решилите, че мога да свърша тяхната наложителна работа, продължават да напират за приет разговор. Когато пък на мен ми е скимнало да не вдигам. Защото съм изтощен. От хора и битие. От ежедневие и от скуката в картината. Домът ми мълчи. Не го чувствам собствен. Защото няма никаква топлина в него. Леглото ми е премръзнало от отсъствия. Аз крещя за любов, а сам не съм сигурен дали съм готов за нея. Дали ще мога да предложа нещо, което да се превърне в причина за сигурност и дълбока споделеност. Явно до болка познатите дни и нещата, които се случват в тях, са притъпили онези важни нужди, които всеки нормален човек изпитва. Но всъщност... късно вечер не просто усещам самота, но чувствам липсата на живот, на истински ценното, което би трябвало да поддържа съществуването ми във вид на пълноценност. Както и да се залъгвам – липсата унищожава. Застига те и те изпреварва, докато очите ти се оглеждат встрани и стремежът ти за успех те заслепява. Из късните часове се свивам като дете. И чакам във вълнение една женска ръка да ме докосне с присъствието си. Да почувствам онзи сбор на спокойствие, увереност, взаимност. Онзи коктейл от неизречени думи, но чуващи се със сърцето. Чакам, а направил ли съм нещо по въпроса? Какво, всъщност, очаквам като си седя вкъщи и продължавам да работя извън работното време? Предприел ли съм стъпките, които ще ме отведат до това щастие? Не. Тогава грешката е моя. Бездействието не може да проправи път там, където няма налично действие...
А женската душа е цвят. Различен аромат в къщата. Нюанс на възприятията. Поглед напред. Желание за нови върхове. Женското сърце е ембрион. Нов живот, на който да се посветиш в духовно израстване. Да го пазиш, да го закриляш. Да бдиш над него и да бъдеш там за него. Колко много значи някъде по света да има човек за теб, въпреки че все още не го познаваш. Да има. Да диша. Да се храни. Да е добре. Колко много значи едното присъствие...
____________________________________________________________

Иде ми да запратя чашата, но от нея се раждат моменти на смисъл...