Тази вечер компанията не е изключение. Поредна чаша розе с много лед. На масата – няколко ароматни свещи, ваза с бели цветя. В далечината – контрастиращите цветове на плазмата. В кухнята зад мен звучи абсорбаторът. Монотонно. Ниско. Вкарващото те в хипноза, провокиращо те за размити размисли. Екранът на телефона ми светва през неопределено време. Погледът ми потвърждава поне 10 различни имена. Съзнанието ми ги запраща някъде далеч. Съществото ми се възмущава на неколкократните опити на някои хора, които така или иначе си остават в графа „Когато аз реша“. Тук-там вината ме достига. Мозъкът ми си раздава правосъдие. Изтъква като грешки егото ми, после изпада в самосъжаления и си се извинява. Аз подпирам ръце на масата, продължавам да се разочаровам от гласовете там някъде, в дъното на... Пуфтя наум половин час. Пресушавам чашата. Тътря се до фризера за още лед. Домързява ме по средата на връщане. Сядам до плота, а чашата стои на три метра и ми се подсмихва. Гласовете от телевизора подсил ...