Събудих се рязко, както винаги, когато сънувам кошмар. Приседнах в тясната кушетка, разтрих очи и изругах наум. От няколко години съм в армията, а кошмарите продължават, макар и рядко, да ми прекъсват съня. Подсъзнанието е коварно нещо. Затваряш очи с надеждата да си починеш, но вместо това си принуден да гледаш как взводния командир е разкъсан на две от оръдеен снаряд. Тези неща отдавна спряха да ме впечатляват чак толкова, но първата битка се запечатва трайно в паметта на човек.
Замислих се дали да не поспя още малко. Едва ли щях да заспя пак. Рядко ми се получаваше. А и един бърз поглед към часовника ми показа, че след половин час така или иначе ще трябва да ставам.
Останалите в палатката още спяха. Облякох се тихо, и излязох навън. Слънцето тъкмо изгряваше, още беше полу-тъмно. Лекият вятър подухваше и разнасяше песъчинки. А вече започваше да се затопля. Проклета пустиня.
Лагерът беше сравнително пуст. Е, имаше и няколко ранобудни като мен, но повечето все още спяха. Пространството между палатките, джиповета, танковете и хеликоптерите беше почти пусто.
Един половин час, който можех да прекарам в почивка и наслаждаване на спокойната утрин. Обичам подобни моменти. Просто се отпускаш някъде, затваряп очи и оставяш ума ти да блуждае, без да го напрягаш с натоварващи мисли.
Времето премина бързо. Зачудих се как така неусетно и безхаберно съм изхабил това иначе ценно нещо, което можех да използвам за по-ползотворни неща, като например да се наям или да направя проверка на снаряжението. Е, вече нямаше значение.
Отидох до столовата, която започваше да се пълни. Момчетата от моя отряд тъкмо се настаняваха на една маса. Взех си дневната порция и отидох при тях.
- А, Франк, ето те и теб - поздрави ме Ерик. - Пак си ставал рано, а? Все не мога да ти свикна и се чудя, като леглото ти е празно. Не мога да ти се начудя. И без това имаме малко време за сън, а ти го пилееш с глупости.
- Приличам ли ти на човек, страдащ от безсъние, Ерик? Спя точно толкова, от колкото имам нужда.
- Там е работата, ти май въобще нямаш нямаш нужда от сън. Мисля, че с теб се е случила някаква аномалия.
Ерик - иначе кадърен войник, плямпащ твърде много и врящ си носа в неща, които не са негова работа. Сдържах хапливия отговор, напиращ в устата ми и казах само:
- Някакви патрули за днес?
Лестър, сержант и командир на отряда, каза:
- Днес имаме маршрут в Кандахар. Тръгваме веднага след закуската. Ще продължи през по-голямата част на деня.
Довърших закуската малко преди другите и тръгнах към палатката, за да си проверя оръжието и приготвя снаряжението. Винаги отделях време за това, ако имах възможност. Това са неща, които могат да ти спасят живота.
В базата вече кипеше трескава дейност. Навсякъде тичаха големи групи хора, джипове и танкове караха нанякъде, хеликоптери излитаха. Добре организираният хаос на армията. Нещо, което познавам много добре.
Тълпата от хора ни правеше път, докато военният джип бавно вървеше напред. Като изключим шофьора и човека на тежката картечница, монтирана в задната част на возилото, всички останали ходехме пеша.
Мразя градските патрули. Постоянно се взирам в сградите и си представям как от съседния прозорец ме гледа мерника на заредено оръжие. Чувствам някакъв странен сърбеж в задната част на главата. Може би вината е в мен. Забелязвам, че напоследък съм станал доста мнителен и параноичен. И все пак, атаки над патрулите се случват. Не са особено често явление, но не са и нещо невиждано.
Продължихме по пътя и навлязохме в по-голяма и натоварена улица. Шофьорът ни подвикна да се качваме. Някои се побраха вътре в джипа, аз и Лестър скочихме на капака отзад.
Седях умълчан и гледах колите, които минаваха край пътя. От време на време над нас минаваха хеликоптери и самолети. Патрулът течепе доста лежерно. Тогава забелязах нещо.
Стори ми се, че през прозореца на минаващата покрай нас кола мернах оръжия. Кимнах на сержанта към нея и казах:
- Мисля, че видях нещо. Да ги спрем.
Лестър само кимна. Не беше видял нищо, но имаше доверие в преценката ми като най-опитен в отряда. Той извика след колата. Не спряха. След това даде знак на картечаря и пред заподозрените беше изстрелян предупредителен откос. Очевидно видели, че няма мърдане, те спряха колата.
Наскачахме от джипа. Движението спря. Никой не искаше да се забърква в неприятности. Обградихме ги. Аз и сержанта тръгнахме към колата, а останалите останаха с насочени към нея оръжия, готови да я взривят при нужда. Подцевните гранатомети щяха да се погрижат за това.
Лестър отвори вратата. Точно в този момент познатото чувство в главата ми се обади. И макар да беше вероятно да е фалшива тревога, както често се случва, нямах намерение да рискувам, доверих се на инстинкта си и блъснах Лестър надолу. Куршум, очевидно предназначен за главата на сержанта, се заби в рамото му. Стрелях над простреляното му рамо. Автоматичният откос удари стрелеца, отваряйки в тялото му множество рани, и той се заби в противоположната врата, оплисквайки стъклото с кръв.
Прозвуча изстрел и усетих как куршумът минава покрай ръката ми. Шофьорът! Моментално скочих на земята и започнах да презареждам. Лестър лежеше до мен, притискайки раната си с ръка, и крещеше на хората отзад да не стрелят.
- Стой тук - казах. - Ще се опитам да го заловя жив.
Сержантът кимна, а аз започнах да лазя покрай колата. Заобиколих я и минах до шофьорската врата. През стъклото не се виждаше глава. Явно човекът беше достатъчно умен, за да се сети да залегне.
Отворих вратата и веднага, без дори да я изчакам да се отвори напълно, се претърколих колкото се може повече настрани по асфалта. По мястото, на което бях допреди секунда, заваляха куршуми. Преди врагът да се усети, се прицелих в ръката му и стрелях. Макар да съм точен стрелец, беше напълно възможно да го убия. Но във война нищо не е сигурно.
Едната му китка избухна в кръв, той изпусна оръжието, погледна отнесения си пръст и нададе вик на болка. Станах и го дръпнах извън колата. Оказа се по-тежък, отколкото очаквах, загубих равновесие и паднах. Той се осъзна и ме ритна силно в корема, изкарвайки въздуха ми. Забих главата си в лицето му, вероятно чупейки носа му, и го изритах право между краката. Противникът ми се сгърчи от болка, а в този момент дойдоха още войници от отряда ми и бързо го приспаха с няколко силни ритника.
Лестър ми подаде ръка. Приех я с благодарност и се надигнах. Още изпитвах силни болки в корема.
- Добра работа - поздрави ме сержантът.
Канех се да отговоря нещо, но в този момент вниманието на всички ни беше привлечено от друго. Чу се експлозия. В небето, сравнително близо до нас, един хеликоптер беше избухнал в пламъци и се люлееше несигурно във висините. Героичните му усилия да се задържи във въздуха скоро бяха увенчани с грандиозен провал и той се устреми надолу и настрани. Право към нас.
- Бягайте! - изкрещя някой.
Всички се затичахме. Чух как зад гърба ми хеликоптерът се забива в земята и започва да се търкаля, повлечен от устрема си. Спънах се в нещо и паднах по гръб. Виждах как останалите се отдалечаваха. Двама носеха и изпадналия в несвяст противник. Точно в този момент изтърбушеното и горящо тяло на хеликоптера ме настигна, изтъркаля се на сантиметри от мен, и спря зад гърба ми.
Неописуемо усещане. Бях на крачки от смъртта, но не изпитах никакъв страх. Може би защото стана твърде бързо и нямах време да осъзная истинската значимост на събитието. Или просто вече не ми пукаше дали ще живея. Но така или иначе, просто гледах как хеликоптерът се търкаля покрай мен, като във филм, и не изпитах абсолютно нищо.
Осъзнах, че машината всеки момент може да се взриви и побягнах към другите. Нямаше смисъл да бързам толкова. Взриви се близо минута след като се отдалечих.
- Това беше... - Лестър не намери дума в речника си, с която да опише случилото се.
Внезапно се сетих за нещо. Колата. За щастие беше абсолютно невредима, останала встрани от пътя на хеликоптера. Без да кажа нищо, тръгнах реши-
телно към нея.
- Къде тръгна, Франк? - чух зад гърба си.
Не отговорих и продължих. И аз нямах много ясна идея какво правя, но имах усещането, че трябва да проверя колата. За щастие багажникът беше отключен. Отворих го и видях базуки. Не RPG-тата с ръчно прицелване, които врагът ни по принцип използваше, а Stinger с прихващане на цели и термално проследяване.
- Ето как са свалили хеликоптера толкова лесно-чух Ерик, който също беше дошъл при колата, заедно с останалите.
- Значи се снабдяват със Stinger-и, за да нанесат тежък удар на авиацията ни-констатира Лестър.
- Но откъде се сдобиват с наши оръжия? - зачудих се на глас. - И къде имат позиции, в които разполагат с подобни неща?
Лестър кимна към проснатия в несвяст афганистанец и промълви:
- Може би нашият приятел знае отговорите на тези въпроси.
- Откъде взехте оръжията?
Мълчание.
- Ще те попитам отново: откъде взехте шибаните оръжия?
Отново мълчание.
Генерал Брукс, командир на американската армия в региона, запали пура и каза:
- Абе боклук, на какво се надяваш? Справедлив съд ли? Не, няма да получиш такъв. Не и преди да ти изкараме червата през носа и да те накараме да се отричаш от собствените си родители. Давам ти последен шанс да проговориш без да прибягваме до по-груби мерки.
Пак мълчание. Генералът извади пурата от устата си и я заби право в окото на афганистанеца. Последва дълъг и пронизителен писък. Когато той заглъхна, генералът каза, меко:
- Е?
Отново нищо.
Брукс се разкрещя:
- Вече ми дължиш и три долара за пурата, шибан педал. Мислиш се за корав, така ли? Не знаеш какви експерти по взимане на информация имам. Няма да спрат да те измъчват докато не си кажеш всичко. И имат начини да те будят всеки път, когато припаднеш от болка. Разбираш ли?
Реших да се намеся:
- Сър, възможно е човекът да не знае английски.
Генералът се почеса по главата.
- Затова може и да си прав, войнико. - След което се обърна към личния си адютант. - Какво чакаш бе? Намери преводач.
Брукс - достатъчно жесток, за да е военен, но недостатъчно умен, за да е генерал. Мисля си, че би бил далеч по подходящ за армията като редник, отколкото като генерал. Но мен така или иначе никой не ме пита. Синовете на генерали винаги са били с предимство, когато се стигне до избиране на нови генерали.
Разпитваният седеше на открито сред базата, на походен стол, опънат пред масичка. Пред него седеше Брукс, който лично беше поел разпита, аз, отрядът ми и още доста воиници, които в момента нямаха какво да правят и гледаха сеира.
Скоро дойде и преводачът. Някакъв мюсулманин.
- Откъде взехте оръжията? - попита Брукс.-Говори, или, кълна се, ще те накарам да съжаляваш, че си се родил.
Пленникът изслуша превода, след което заговори.
- Не знае-казва преводачът. - Обяснява, че просто някакви хора идвали при тях и ги носели. И те трябвало да ги карат в някаква база.Нямал представа каква сделка са сключили лидерите му с тях.
Брукс извади нова пура и я запали:
- Сигурен ли си?
Чул превода, но най-вече, видял новата пура, човекът закима енергично. Брукс замахна, все едно ще му извади и другото око. Пленникът се разкрещя. Генералът спря движението си по средата и се обърна към преводача:
- Какво каза той?
- Същото: не знаел.
- Явно наистина не знае - измърмори Брукс на себе си. - Къде имате такива? Колко позиции имате в града? И в кои от тях има подобни оръжия?
- Не знае - отвърна преводачът, след като изслуша пленника. - Казва, че никой не му е обяснявал подбробно. Но можел да ни покаже твърдината, в която той карал оръжия.
Брукс бутна пред него картата на града, седяща на масата, и флумастер. Пленникът го взе, огледа картата, ориентирайки се по нея, и направи кръстче на едно място.
- Обясни му, че ако ни е излъгал, ще си изпати. След това го върнете в затвора.
Гледах как го водят към затвора. Зачудих се дали е излъгал, въпреки предупреждението на Брукс. Всъщност, щяхме да го убием независимо дали е казал истината или не. Но той едва ли знаеше това.
Трите джипа бавно караха по улиците. Ходехме край тях. Почти като на патрула. Но с тази разлика, че сега не обикаляхме, а бяхме тръгнали да проверим конкретна цел.
Ходех умислен. Понякога в главата ми изскачат неканени мисли за живота ми преди армията. Войнишката професия е коварно нещо. Записваш се в армията заради високата заплата. Тя наистина е висока, но професията се оказва по гадна, отколкото си предполагал. Доста по-брутална. А и самият живот става някак по-сив и безрадостен. Решаваш да напуснеш, но установяваш, че вече можеш само да убиваш, че ти липсват други умения, полезни са обществото. И се превръщаш в поредния наемен убиец на американската армия.
Единствените по-весели моменти са, когато понякога ни дадат почивка и ни пратят в някоя шумна кръчма. Някои се веселят, други се възползват от местните проститутки. Обаче, в такива моменти в главата ми изникват твърде много неприятни мисли, свързани с жена ми и едногодишната ми дъщеря, и предимно с момента, в който камион ги блъсна пред очите ми. Затова просто пия уиски на екс, докато не се строполя полу-мъртъв под масата.
Над главата ми все още се случваше да прелети по някой хеликоптер, но скоро щяха да спрат. Бяха предупредени за вражеската база, разполагаща със Stinger-и.
Мислите ми пак се отнесоха нанякъде. Понякога се чудя какъв е смисълът от тази война. Забелязвам, че за два месеца собствените ни въздушни удари убиват много повече цивилни, отколкото талибаните за една година. Това определено не е умиротворителна война. Имам някои теории, че предизборните кампании на американските президенти са финансирани от оръжейни кампании, които после си избиват парите чрез държавни такива, предназначени за производство на оръжия срещу някоя несретна държавица като тази. Мамка му, пак мисля твърде много. Плащат ми да убивам, не да мисля. Мислех си, че с времето ще се роботизирам напълно, но това така и не се случи.
Вървяхме в мълчание още известно време. Вече над главите ни не прелита-ше нищо. Познатият сърбеж в главата. Имах чувството, че светлината ни предава.
Продължихме да вървим. Чувството все повече се засилваше. Като вихрушка в главата ми. Готвех се да кажа нещо. В този момент ми се стори, че виждам фигури в далечината. Чу се свистене. Нещо се носеше към нас. Ракета.
Времето сякаш се забави, виждах как ракетата се приближава. Някой крещеше да се прикрием. Незнайно защо не го послушах. Просто седях и гледах напред, като омагьосан. Определено не бях много адекватен в момента.
Ракетата се заби право в джипа пред мен. Той избухна в алени пламъци и подскочи нагоре. Усетих топлината по кожата си. И макар експлозията да не ме засегна пряко, ударната вълна ме блъсна като чук.
Озовах се по гръб на земята. Зрението ми беше замазано, в ушите си чувах само статичен шум. Нещо висеше от главата на войника пред мен. С проясняването на погледа си видях, че е половината му лице. Забелязах, че още няколко човека лежат на земята в локва кръв. Явно имаше стрелба, която не можех да чуя.
Отвърнах отвратено глава и се изтласках от земята с ръце, след което бързо се прикрих зад един джип. Трябваше да сваля базукаря, преди да стреля отново. Втората ракета можеше да е фатална.
Статичният шум внезапно спря и слухът ми рязко се възвърна. Ушите ми бяха ударени от какофония от стрелба, заповеди и крясъци на ранени. Този път бяхме двойно повече, отколкото на онзи патрул. Генералът беше пратил с нас и още един отряд, за съжаление новобранци.
Подадох се над прикритието и погледнах през мерника. Враговете се виждаха в далечината като малки човешки фигури. Избрах цел. Трябваше да стрелям внимателно. Разстоянието беше голямо.
Сложих мерника си върху целта.
В главата ми ехтяха думите на инструктура от тренировъчния лагер:
"Вдишваш. Мерникът ти се повдига леко нагоре.“
Готово.
"Издишваш. Мерникът се спуска обратно, точно върху целта.“
Точно така.
"Задържаш дъх. Това е идеалният изстрел. Ако искаш да убиеш, стреляш.“
Натиснах спусъка и го задържах за секунда. Видях как фигурата на талибана пада в далечината. Един враг по-малко.
Чак тогава забелязах нещо. Пред джиповете, зад които всички се прикривахме, лежеше един от нашите. Ранен. Лестър, седящ до мен, отчаяно му крещеше да се прави на умрял, за да не бъде довършен от талибаните. Нещастникът едва ли го чуваше.
Един от новобранците извика:
- Сержант, бихте ли ме прикривали? Ще се опитам да го измъкна.
- Ти луд ли си? - Лестър го изгледа подозрително. - Добре, щом искаш. Когато аз кажа. - След това изкрещя на останалите воиници в отряда. - Прекратете стрелбата и презаредете. По мой сигнал-прикриващ огън!
Всички изпълниха заповедта. Лестър извика:
- Сега!
Всички се изправихме и едновременно открихме огън по вражеската позиция. Видях как талибаните се прикриват. Доброволецът се затича към падналия си другар.
Продължавахме да стреляме.
Прикриваният достигна ранения.
Не спирахме да стреляме. Прикладът се впиваше болезнено в рамото ми.
Доброволецът измина половината път обратно. Оръжията ни изщракаха на празно. Всички се прикрихме.
Зад доброволеца започнаха да ехтят изстрели. С последен напън той се хвърли зад най-предния джип и понечи да остави ранения си другар на земята.
Точно тогава усетих нова ракета.
Изкрещях им предупредително. Късно. Ракетата се удари близо до тях. След експлозията погледнах отново. Доброволецът лежеше, целият покрит с кръвта и останките на ранения. Осъзнах, че тялото на другаря му е поело взрива и му е спасило живота.
Забелязах, че войникът е твърде назад от прикритието. А той, просто лежеше на земята и се тресеше неудържимо. Беше изпаднал в шок. Казах на Лестър:
- Някой трябва да го завлече по-плътно до прикритието и да му бие няколко шамара, за да дойде на себе си.
Сержантът отговори:
- Аз ще се заема. Ти намери човека с комуникационната апаратура и предай на базата за положинието ни.
След това се затича между джиповете.
- Не трябваше ли да е обратното?-извиках след него.
Какво значение имаше всъщност? Аз бях зад средния джип. Мислех, че радиста е зад последния. Изскочих зад прикритието и се затичах. Разстоянието беше малко, но въпреки това беше доста опасно. Докато тичах, чувах как куршумите ехтят навсякъде около мен. Главата ми бучеше.
Метнах се зад последния джип. Веднага видях комуникационната апаратура. Радистът лежеше с дупка в главата. За щастие, имах представа как се работи с това нещо. Повиках базата:
- Тук команден център.
- Тук бойна група гама две. Знаеха, че идваме. Бяха подготвени. В момента сме под тежък огън от враг в по-добра позиция. Ще измрем. Трябва ни подкрепление.
- Прието, гама две. Дайте си координатите, и самолетите ни ще взривят целия квартал.
- Не взривявайте шибания квартал! И ние сме тук, по дяволите!
Внезапно се чу пращене и връзката прекъсна. Обърнах се. Устройството беше уцелено. Проклет късмет. Как точно зад прикритието? Случаен куршум, минал през прозореца на джипа?
Внезапно осъзнах, че аз съм единственият жив човек зад последния джип. Край мен имаше няколко трупа. Показах се от прикритието и погледнах. Почти всички бяха мъртви. Самият Лестър лежеше в локва кръв и тихо умираше. Още имаше двама-трима живи, които отвръщаха на стрелбата, но скоро и те щяха да бъдат свалени.
Внезапно се проснах на земята зад последния джип. Щях да се правя на умрял, докато талибаните не си отидат. Предавах ли другарите си? Не. Дори и да се затичах към талибанската позиция, стреляйки, това нямаше да ги спаси. Битката беше обречена.
Просто лежах по корем на земята и чаках. Секундите се нижеха бавно. Странно нещо е времето. Винаги тече с една и съща скорост, но в зависимост от настроението на човек може да му се струва че лети, или че се ниже бавно. Понякога в базата нямам какво да правя. Седя и гледам през прозореца. Виждам как ценното време лети. Но нямам нищо смислено, което да направя. И въпреки това, колкото и безсмислен да е денят, винаги някак се намества и минава неусетно. Това беше най-мъчителното чакане в живота ми. Седях, без да мога да видя какво става. Не знаех дали минават секунди, минути, часове?
Стрелбата и виковете спряха. Чаках още. Трябваше да съм търпелив. След още доста време, или малко време, което ми се стори като един час, най-накрая се надигнах.
Наоколо нямаше жива душа. Нито моите хора, вече избити, нито талибаните, тръгнали си, нито цивилни, странящи от битките. Двата предни джипа горяха. Пушекът от тях се издигаше в небето, наподобявайки траурни клади.
И имаше защо. Труповете на воиниците от отряда ми бяха навсякъде по земята. Някои просто имаха малки, кървави дупки в челата. Други бяха разкъсани на части.
Почувствах се странно да седя сред всичките тези тела, като единствения оцелял. Странно усещане. Някак самотно, тъжно, меланхолично. Точно затова никога не се сприятелявам с хората от отряда си. Ако се бяхме сближили по-рано, сега вероятно щях да обезумея. Но аз не допуснах тази грешка. Това беше просто поредната гнусна гледка, от тези, които редовно виждам в Афганистан. Тези трупове...те са просто месо. Всички сме пушечно месо на американската армия.
Отново ме обзе някакво странно чувство. Тръгнах към трупа на Лестър и бръкнах в джоба му. Оттам извадих леко окървавената карта, показваща местонахождението на талибанското сборище.
Беше съвсем близо. На отсрещната улица. Сгънах окървавеното парче хартия и го прибрах в джоба си. След това решително тръгнах натам.
Какво правех? Трябваше да се върна в базата. Не съм скапан герой. Нито ми пука особено за изхода на тази глупава война. И въпреки това продължавах да вървя.
Озовах се пред триетажна постойка, със средна големина по стандартите на града. Извадих щик и го закрепих за върха на карабината си. Можеше и да ми потрябва. След това почуках на вратата.
Отвътре се чу шум. Вратата започна да се отваря. Внезапно сърбежът в главата ми отново се появи. Метнах се по корем на земята. Над ме профучаха изстрели. Аз стрелях на свой ред. В главата на показалия се талибан зейна кървава дупка и той се строполи мъртъв на земята.
Нахълтах в сградата.
Както винаги става в подобни ситуации, адреналинът ме удари директно в мозъка. Зрението ми се изясни и кристализира. Умът се изчисти.
Имаше коридор и врати към стаи от двете му страни. Преметнах се, избягвайки стрелбата на следващия противник, и го направих на решето. Друг изскочи от една врата пред мен. Този път използвах гранатомета и стрелях директно в него. Разчлененият труп изхвърча назад, опръсквайки всичко с кръв.
Бях в смъртоносно положение, но не изпитвах абсолютно никакъв страх. Ог-леждах вътрешността с хладна пресметливост и бързо взимах решения. Тичах напред, презареждайки в движение.
Талибаните бяха дезориентирани, тъкмо изскачаха, чудейки се какво става. Не ме виждаха веднага и си получаваха заслуженото. Докато тичах напред свалих още двама, преди да успеят да ме видят.
Свих рязко настрани, разбивайки една странична врата с крак и се преметнах вътре. Само за да се озова лице в лице с един от противниците ми. Реагирах мигновено и прерязах гърлото му с щика си.
Грешка.
Осъзнах го още докато го правех, но вече беше твърде късно. От прерязаните кръвоносни съдове кръвта изригна като фонтан и удари очите ми, които се намираха в непосредствена близост.
Погледът ми се замаза, не виждах добре. Чувах приближаващи се стъпки. Усетих движение наблизо. Замахнах на сляпо с щика, надявайки се по случайност да уцеля нечий корем. Не уцелих.
Приклад на оръжие се заби право в гръбначния ми стълб. Болката плъзна по цялото ми тяло, а зрението, което тъкмо се възвръщаше, се замаза допълнително. Превих се от болка и паднах на колене. Хватката на китката ми се разхлаби и карабината изтрака на земята.
Получих силен удар по лицето и паднах по гръб. Защо не ме убиваха? Искаха да ме вземат в плен ли? Може би щях да успея да убия още някой.
Ръката ми напипа пистолета. Извадих го и стрелях напосоки. Този път уцелих. Чу се крясък и по мен се разля топла кръв. Някой изрита пистолета от ръката ми. След това нечии крак се стовари върху китката ми. Усетих как костите се чупят. Изкрещях от болка.
Нов ритник, този път по тялото. С мъка се накарах да не припадам. В умът ми се прокрадна предателска мисъл:
"Просто се отпусни, затвори очи и болката ще спре. Всичко ще е наред.“
Не, не трябваше да се поддавам. Още един ритник.
Умирам ли?
"Просто затвори очи.“
Гласът в ума ми беше доста ласкав. А аз отчаяно исках да спре да ме боли. Вече ставаше непоносимо. Не, трябваше да държа очите си отворени.
"Защо? Какво можеш да видиш с тях? Как още хора стават на парчета? На това вече си му се нагледал. Затвори си очите.“
Вътрешната борба беше жестока, но физическият побой доста силно наклоняваше везните в нея.
"Хайде, тук няма нищо за теб. Цялата тази война се стреми единствено да те притисне, да те смаже, да те разкъса на парчета. Затвори очи.“
Нов ритник. Вече бях на път да се предам.
В този момент се чу взрив. Дори замазаното ми зрение видя как стената пред мен избухва и се пръсва на парчета. Ударната вълна ме блъсна и се забих в противоположната стена.
Ударих се силно и се замаях дори повече, ако това беше възможно. Стори ми се, че през липсващата стена различавам американски танк. Не можех да бъда сигурен, разбира се.
Заехтяха изстрели. През дупката нахълтаха някакви замазани силуети, които изглежда стреляха по талибаните. Един от тях дойде при мен. Чух го да казва:
- Франк, това ти ли си? Боже, какво са направили с теб?
Успях да измърморя само:
- Не така свършва всичко, нали?
Стори ми се, че лицето му става мрачно.
- Не. Никога не свършва.
И припаднах.
Събудих се сред море от болка. Но постепенно тя отмина, а зрението ми се избистри. Спомних си какво се случи преди това. Една красива руса жена, облечена в бяло, се надвеси над мен, усмихна се и каза:
- Виждам, че вече си се събудил.
- В рая ли съм?-попитах.
- Иска ти се. В Афганистан си. Когато те донесоха преди една седмица, не приличаше на нищо. Бяхме сигурни, че ще умреш. Но ти някак си се възстанови. Дори китката ти зараства правилно и до още една седмица всичко ще е наред. Ти си може би най-коравият войник, който съм виждала.
Осъзнах че лежа на легло, целия превързан. Тя продължи:
- Не се притеснявай. Просто стой тук и си почивай. До седмица отново ще си в бойна готовност. Генералът побесня, когато научи за атаката над отряда ви и започна мащабна офанзива с танкове и хеликоптери. Скоро и ти ще се при-съединиш към нея. Аз трябва да тръгвам, имам и други пациенти. Почини си хубаво, защото имаш пред себе си война, която да печелиш.
С тези думи тя се отдалечи.
Нова офанзива значи? Може би вече беше време да напусна армията? Не, какво щях да правя, когато се върна в САЩ? Реших, че е по-добре да се настроя за още битки. Зачудих се дали проклетата война ще свърши скоро. Какво значение имаше всъщност? Ако тази свършеше, щеше да започне друга.
КРАЙ
© Димитър Иванов Todos los derechos reservados