Събудих се рязко, както винаги, когато сънувам кошмар. Приседнах в тясната кушетка, разтрих очи и изругах наум. От няколко години съм в армията, а кошмарите продължават, макар и рядко, да ми прекъсват съня. Подсъзнанието е коварно нещо. Затваряш очи с надеждата да си починеш, но вместо това си принуден да гледаш как взводния командир е разкъсан на две от оръдеен снаряд. Тези неща отдавна спряха да ме впечатляват чак толкова, но първата битка се запечатва трайно в паметта на човек.
Замислих се дали да не поспя още малко. Едва ли щях да заспя пак. Рядко ми се получаваше. А и един бърз поглед към часовника ми показа, че след половин час така или иначе ще трябва да ставам.
Останалите в палатката още спяха. Облякох се тихо, и излязох навън. Слънцето тъкмо изгряваше, още беше полу-тъмно. Лекият вятър подухваше и разнасяше песъчинки. А вече започваше да се затопля. Проклета пустиня.
Лагерът беше сравнително пуст. Е, имаше и няколко ранобудни като мен, но повечето все още спяха. Пространството ...