Щастливият край е мечтан от всекиго, нали? Онази тържествена целувка и вечна любов. Но какво се крие зад приказното щастие, зад обещанията и надеждите? 

...............................................................................................................................................................

 Слънцето вече се скриваше от хоризонта. Небето около него бе обагрено във всякакви нюанси на оранжево и розово. Те се смесваха, преливаха се, създаваха невероятна симфония, кадифена, чувствена... Погледът ù бе привлечен от невероятната гледка на залеза. Тя бе така опиянена, пречистена. Естетическото усещане у нея се събуждаше и разцъфтяваше като майски цвят. А черните птици се рееха в простора. Ту се изкачваха, ту се спускаха към земята.  Само тя успяваше да чуе... Онзи зов... Нежен, чист, така тих, той нешепва: „Свобода...“. Вятърът нежно галеше листата и ги караше да трептят. Само тя бе способна да почувства красотата, да я види и да я усети. А гледаше от земята. Погледът ù се стремеше към висотите. Все нагоре, към безкрая, към необятността. Тя беше една незначителна частица от целия свят, една малка част от кръговрата, наречен „живот“, една малка капчица роса, нежен цвят, крехка роза без бодли, малка искрица, съвсем малка светлина... Но тя вярваше. Цялата ù душа бе посветена на вярата, на красивото, на любовта... Тя знаеше, беше убедена, че един ден ще бъде нейният. Надяваше се скоро да срещне любовта. Да срещне онзи от сънищата и мечтите. Онзи, който дарява любов, самият той е любовта. Онзи, чиито целувки са раят, чиито обятия са безопасността. И когато той се изправи пред нея... Когато я погледне, когато докосне ръката ù... Тогава цялото небе, всички залези и изгреви, цялата красота ще се превърнат в миг... Само миг. Цялата пъстрота ще се събере в очите му. Погледите му, пълни с жар, щe се превърнат в новата ù светлина, времето с него - в нейна свобода.

Изведнъж тя се опомни. Отърси се от красивите мечти, или поне за няколко часа. Тя стана от пейката и се запъти към библиотеката. Коя ли книга щеше да прочете? Някоя със стихотворения или пък с разкази, може би роман... Но тя бе чела почти всички книги в малката библиотека. Не беше като другите - четеше много и прекарваше свободното си време сама сред природата. Обичаше да размишлява или пък просто да се наслаждава на красивата гледка навън.

Тя отвори вратата на сградата и се запъти към обичайното си място - края на дълга маса, близо до прозореца. Преди това разгледа за пореден път прашните рафтове, избра няколко книги и ги понесе към масата. Седна, подпря главата си с ръка и зачете. Минаха час, два. Онзи съвършен приказен свят я поглъщаше. Всяка дума бе една мечта, всяка буква - искрица, частица светлина... Нищо не можеше да я разсее. Никой не можеше да ù отнеме нереалния свят, в който заживяваше с книга в ръка.  Никой, освен него. Една мъжка фигура се приближи и седна до нея. Тя затвори очи и почувства аромата му. Загледа се в страниците на книгите, но не виждаше нищо. Не знаеше какво е прочела, не влагаше смисъл в нито една от думите. Тя събираше кураж да вдигне очи и да го погледне. Знаеше, че гледката си струва. С крайчеца на окото си погледна какво е заглавието на книгата му. Любимата ù книга лежеше в ръцете му. Тя виждаше само тези две красиви ръце. Искаше да ги нарисува, да ги снима, да ги опише. Тя гадаеше какво се крие по-нагоре, а и отвътре... Представяше си гласа му, лицето, тялото. Мислите летяха толкова бързо, а желанието нарастваше. Накрая тя просто не издържа и го погледна. Онези объркани мисли продължаваха с все по-голяма скорост да изпълват главата ù. Тя го гледаше само няколко секунди, но сякаш това продължаваше вечно, сякаш всичко спираше. Наблюдаваше лицето му в профил. Изпъкваха плътни устни, добре оформен нос и гъста абаносово черна коса. Кожата на ръцете му беше гладка, но по съвършеното му лице личеше набола брада. Той беше прелестен, приказен дори. Тя поиска да сведе очи, но бе късно. Той се обърна към нея. Лицето ù бе озарено от маслинено зелените му очи, които проницателно се взираха в нейните.

Тя наведе глава и повече не се обърна. Мина известно време. Омръзна ù да стои над празните за нея страници. Стана, погледна го за последен път и се запъти към рафта, за да върне книгите. Щом я усети, той също стана и побърза да се доближи до нея. Когато той докосна рамото ù, ръцете ù се разтрепериха и тя изпусна книгите. Обърна се. Бе поразена от красотата му. Мъжката фигура пред нея бе изваяна като скулптура. Онази ръка стоеше върху рамото ù и караше тялото ù да настръхне. За части от секундата погледите им се пресякоха. Тогава той отдръпна ръката си.

- Да ти помогна с книгите? - заговори той с мек тон.

Меден глас. Меден. Красив, кадифен глас. Чувствен, топъл, съвсем в контраст с пронизващите му зелени очи. Погледите бяха сякаш студени, но изпълнени с доброта. Тя необратимо, невъобразимо бързо се влюбваше в невероятните му зелени очи.

Тя се усмихна и кимна в знак на одобрение. Събраха книгите. Настъпваше неловко мълчание. Всяка частица в нея трептеше от напрежение. Страхът бавно нахлуваше и замъгляваше мислите ù. И тогава тя се осмели, вдигна очи към него и го заговори.

- Видях книгата, която четеше преди малко. Е, харесва ли ти?

- О, това ли?! Ха... „Невероятна е!“ - каза той съвсем несдържано и направи гримаса.

Изражението на лицето ù рязко се промени, тонът - също.

- Защо тогава я четеш? Не бих казала „Защо си хабиш времето“, а по-скоро „Защо хабиш времето на книгата“!

- О, повярвай, не е по моя воля. Не ставай груба. Книгата не струва, а не знам защо си толкова засегната.

- Не съм се засегнала... Това не е точният израз. По-скоро съм възмутена от липсата на усет при някои хора... Естетически усет. Не четеш по своя воля?! В днешно време вие, момчетата, се интересувате единствено от коли и евтини свалки, не е ли така? Сметнах те за различен...

- Дори не знаеш името ми, а вече ме съдиш. А знаеш ли кое мразя най-много? Да ме причисляват към определен тип хора. Аз не съм „момчетата“, ясно? Аз съм Виктор между другото. - той се усмихна така топло, че я провокира да спре с нападките и острия тон.

- А аз - Елена. - засмя се тя.

За минута тя го помисли за недодялан, невъзпитан, дори глупав. Отнесе се с него, както с повечето недодялани глупаци. Но нещо в него я караше да настръхне, нещо ù подсказваше, че той не е обикновен. Виктор беше умен, интелигентен, имаше свое виждане за света и хората. Тя усети това и съжали за отношението си.

- Прекалено груба ли бях? Изплаших те, а? - каза весело Елена.

- Може би е прибързано, но би ли дошла с мен на среща? – попита той, леко объркан, но видимо уверен.

- Прибързано е... но ще дойда, разбира се!

Двамата се засмяха, а алеята бе озарена от красивите усмивки на лицата им. Те се сбогуваха и тръгнаха. Елена бе толкова щастлива. Мечтата ù се сбъдваше. А докато вървеше, тя навързваше още мечти към сбъднатата. Представяше си целувките и прегръдките, срещите, романтичните закуски, мързеливите обеди сред природата, късните елегантни вечери и... страстните нощи. Най-после тя го откри. Усещаше го с душата си, той беше специалният. Макар и да не го познаваше, Елена чувстваше, че знае всичко за него. Но дали инстинктите не я лъжеха?...

На следващия ден се срещнаха в прекрасен малък ресторант, далеч от шумния център. На пръв поглед ресторантът бе съвсем обикновен - вкусни или просто скъпи ястия, вина, десерти, хубава музика. Но едно малко чудо се случваше зад вратите на малкия ресторант - зараждаше се нова любов.

Елена заживяваше в невероятна приказка. Всичко, което си бе представяла, всичко, което бе очаквала - това беше Виктор. Понякога се караха, защото двамата имаха крайно различни виждания за света и живота. Но всеки спор завършваше с целувка. Някак опияняващата любов замаскираше всички различия и грешки. Но скоро споровете зачестиха, а „алкохолната любов“ бавно губеше мощта си. Те все още се обичаха много, но фазата на по-сериозните взаимоотношения настъпваше. Двамата бяха на ръба. Мечтата се разчупваше с все по-голяма скорост, а Елена страдаше. Понякога думите му бяха толкова остри и право се забиваха в сърцето ù. Тя чакаше промяна. Имаше надежда, че ще са щастливи... По цели дни и нощи мислеше защо е толкова сложно. Чудеше се как от „влюбени“ са се превърнали в „изгубени“...

Натежалото небе предвещаваше дъжд. Нищо не казваше, освен: „Дъжд“. Небе в мръсно сиво се бе разперило над града. Птиците неспокойно кръжаха във въздуха. Вятърът огъваше клоните на дърветата, сякаш желаеше да им причини болка. Болка, болка, болка! Всичко бе свършило. Краят настъпваше. Ала защо не бе щастлив?...