Потърси ме някъде другаде... Ако имаш късмет, можеш и да ме откриеш, но не и тук, не и сега. Защо просто не ме остави да си отида? Защо предпочете да гониш този блян? Забрави очите ми, забрави гласа ми... Просто остави чувствата да останат в миналото.

            Знаеш, че обичам многоточията, които така и не успя да разбереш...

            Съжалявам, но не мога вече да живея в отминали моменти. Не мога да тлея за тези, които НИКОГА няма да се върнат... Не е лесно, но трябва да го направя и да продължа напред.

            И ти също ще ми липсваш, но предпочитам да си спомням за нашия свят с носталгия и разтуптяно сърце, отколкото да го разруша и да останат само отломки, които ще намразим и двамата. Не очаквам да ме разбереш, не се и надявам на това...

            Стар часовник сме вече... Разтегна се пружината и вече стрелките няма да се гонят, измориха се. Цъкането заглъхва в черно – бяла снимка на прашната стая със счупения прозорец. Салвадор вече няма да рисува за нас, влаковете спряха да пътуват. Това беше... Cap ou pas cap? Нали знаеш, че в тази игра предизвикателството никога не се отказва? Знаеш как се играе!

            Някой ден, някъде може би отново ще се пресекат пътищата ни. Знаеш колко е малък светът. Но помни! – само успоредните продължават заедно, останалите просто се докосват за миг. Може би ще стане някога, някъде, но не и сега.

            Обвиняваш ме, че съм страхлива и не рискувам, но как отново да заложа всичко, след като няколко пъти вече изгубих? Вече разочаровах достатъчно хора, нараних много други. След това аз бях на тяхното място. Писна ми! Просто имам нужда да остана сама. Сигурна съм! И как да не съм, след като така или иначе вече останах. Хора много, но не мога да говоря с тях. Не се получава. Те ли не ме чуват или аз забравих как се прави?

            Не знам какво повече мога да кажа... Думите ми не ми стигат и чувствата си вече не мога да усетя...