Дали е отишла вече в училище? Не мога да се курдисам на вратата и да чакам. Защо да не мога? Е, не няма да чакам. По добре ще е да я заговоря в междучасието. А не. Няма. Най добре е да я чакам след училище. Така ще я придружа до тях. В края на краищата живеем наблизо все пак.
Момчето беше неспокойно. Не разбираше какво му се случва, но му беше добре. Тази топлина която се разстилаше по тялото ми когато мислеше за нея беше ...харесваше му. Доставяше му странно удоволствие каквото не беше изпитвал до този момент.
Този ден сякаш нямаше край. Най после последният час завърши и той набързо си тръгна, махайки за сбогом на приятелите си, които останаха със запнали уста от неговото бягство. Излезе първи от класната стая и се затича по празният все още коридор. Прекоси училищният двор, притича покрай оградата и се притаи зад ъгъла на училището. Надяваше се тя да не се забави много. И очакванията му се оправдаха. Едва не подскочи като я вида да завива. Беше с наведена глава и малко намусена. Когато се блъсна в него и вдигна очи изненадата ѝ беше невероятно красива. Тези момичета какво правят че така блясват очите им? Сякаш някакъв прожектор внезапно ѝ светна в главата. После се изчерви. Май и той се изчерви ала тя си наведе главата и сигурно не е разбрала.
- Здравей. Към дома си ли отиваш? - попита той и с изненада установи, че гласът му потреперва. Окашли се.
Нина се усмихна със сияйна усмивка.
- Да, да. Към къщи.
- Може ли да те придружа. Нали съм в същата посока.
- Ами да. Да! Хайде, хайде да тръгваме.
И тя се разбърза напред. Ангел за секунда се слиса от това внезапно тръгване, но не посмя да се забави. Настигна я и се усмихна поглеждайки я изкосо. Не знаеше какво да каже. Тя също мълчеше . Когато най после реши да я попита и се обърна към нея, тя също се обърна и едновременно заговориха. Спряха се и се разсмаха. Този смях сякаш отвори вратата на разговора.
Когато стигнаха до тяхната пресечка Ангел видя едно момиченце с колело да се спуска по лекото надолнище. То явно се беше уплашило и колелото науправляемо се движеше. Той разбра опасноста. Ако колелото излезеше внезапно на улицата можеше някоя преминаваща кола да го удари. Той застана в средата на пресечката и посрещна колелото. Падна заедно с момиченцето, но удара не беше страшен.
- Ти какво? Защо не внимаваш като караш. Кой те пусна сама, а?
- Ооооо. - припяваше детето - Оооо!
- Добре де. Стига.
В това време Нина се притече на помощ.
- Ела, мъничката ми. Ела. - тя прегърна детето което също обви ръце около шиата й. - Удари ли се?
- Не. - промълви малката. - не се ударих.
- Тогава защо плачеш?
- Не плача.
- Чух те.
- Това не е плач. Аз не плача. Аз така си оокам стресната.
Нина и Ангел се засмяха на детските думи. Момиченцето беше на около седем години. Русичко с огромни сини като небето очи.
- Кажи сега къде живееш.
- Ей, там. В синята къща.
Ангел се засмя.
- Ти да не си внучката на леля Ангелина?
- Да! Аз съм Зоя. А ти какичко как се казваш?
- Нина. А баткото който те спаси е Ангел и живее близо до вас.
- Къде, близо до нас?
Той се засмя.
- Ей там в жълтата къща. Е, хайде ще те заведа у вас.
Той се обърна извинително към Нина :
- Утре може ли да те чакам пак там?
- Не - но като видя нажаленият му поглед допълни засмивайки се - по надолу ме чакай.
Ангел въздъхна, усмихна се, хвана колелото с едната си ръка, а момиченцето с другата и поеха към дома.
Момиченцето бе оставило ръката си в неговата, но изведнъж я дръпна рязко и простена:
- Оооо!
- Какво има? - Той се притесни. Нямаше опит с малки деца и се спря нерешително. - Боли ли те нещо? Зле ли се удари?
- Оооо!
Продължи детето без да спре крачките си и той беше принуден да продължи по пътя.
- Добре, де! Спри! - смутено - ядосан повиши тон.
Детето спра внезапно и Ангел без малко да се препъне. Спря и той.
То го погледна с ококорени сини очи, сякаш виждаше призрак и отговори:
- Не, не ме боли. Болката отминава... отминава... като балончето когато го изтърва. Гледаш го... как отлита. И няма гооо.
Ангел бе така изненадан от тези думи на детето, че остана със запнала уста. Малката се обърна и изтича до къщата. Отвори пътната врата и се загуби. Той остави колелоте вътре в двора и все още под впечатление на думите, се обърна, затвори вратата и продължи пътя си. Когато влезе у дома баба му учудена го погледна.
- Какво се е случило, миличък?
- Нищо, бабо. Внучката на леля Ангелина падна от колелото си и я заведох до тях.
- Е, и?
- Ами, нищо. Малката е много странна - промърмори той и без повече обяснения се прибра в стаята си.
Това беше началото на тяхната обща съдба. Ангел и Нина не знаеха това. Щяха да го научат по късно. Само малката Зоя знаеше.
Знаеше, защото съдбата я беше белязала с Познание.
-----------------------
- Бабко, колелото ме отвлече, но той ме хвана.
- Какво говориш Зойче? Какво е станало.
- Колелото бягаше, бягаше надолу по малката улица, но там на голямата го хвана Той. Колелото се ядоса и ме хвърли. Но Той ме хвана и паднах върху него. Не се ударихме. И тя беше там.
- Зойче, кой е "Той" ? Кажи ми, че нищо не разбирам.
- Бабко, момчето от жълтата къща.
- От жълтата къща ли?
- Да. Тя пази улицата да не се загуби.
Възрастната жена гледаше детето със зяпнала уста и мозъкът ѝ сякаш бе спрял да смели чутото. Детето се приближи до нея и погали ръката ѝ сякаш искаше да я събуди. Жената се окопити.
- Аха, говориш за Ангел. - засмя се от цялото си сърце радостна, че разбра приказките на детето и продължи. - Добро момче, възпитано. Всеки път като ме види ме поздравява.
- Да, бабке. Ангел.
- Чакай, чакай. А коя е "Тя"?
- Цветето.
Жената, отново погледна недоумяваща детето, но реши да не пита повече. Дъщеря й я беше предупредила за страносттите на малката.
- Добре, миличка. Хайде, извикай дядо си от градината да обядваме.
- Добре, бабке.
Малката излезе бързо и възрастната жена започна да приготвя масата. Отново се сети за думите на внучката си, усмихна се и умът й се отнесе към майка й която също беше странна жена. Казваха й "знахарката". Разбираше от болести и познаваше билките. Губеше се по дни в планината и се връщаше с цяла торба билки. Разтилаше ги по пода на стаята и им говореше, пееше.
Вратата се тропна и се чу гласът на мъжът й който някак странно звучеше.
- Ангелино, внучката ти ми определи още години живот. Каза да не се страхувам от болестта защото щяла да си отиде.
Мъжът й за първи път се изправяше в света на детето и беше като замаян.
- Добре! - тя се усмихна на мъжа и погали ръката, която той беше положил на рамото й. - Хайде, измийте си ръцете и да сядаме на обяд.
Обяда мина мълчаливо, но Ангелина знаеше, че мъжът ѝ ще я разпита. Познаваше я добре и жеста с който погали ръката му на рамото си му подсказа много.
Привършиха. Зоя и дядо ѝ се заиграха на "Не се сърди човече" а Ангелина зашета из кухнята. Работата привърши бързо.
- Айде, на почивка - ги подкани като влезе във всекидневната. След обяд ще отидем на разходка.
- Добре бабо.
Детето стана, целуна дядо си по бузата, погледна към баба си и се спря.
- Бабко, пчеличките шушат над главата ти - засмя се весело и изтича в стаята си.
- Ангелино, какво има? Детето е като майка ти ли?
- Да!
- Е,и?
- Не знам. И се страхувам и едно сладостно чувство ме пристяга под лъжичката. Не искам да мисля по това. Нищо не можем да направим. Тези неща не са в наша власт.
- Аз ли не знам? Живях с майка ти и помня всичко. Оня ден като намери в кутията снимката ѝ я погледна вторачено и каза - " много ме обича и тази ми бабка". Аз я попитах от къде знае а тя ми казва, че бабката идвала и разказвала чудесни приказки. Остави ме изумял.
- Така е. Детето има харизмата на майка ми. На нея е прехвърлено. Е, хайде да си полегнем за час, два.
(без редакция)
© Слава Костадинова Todos los derechos reservados