Нилара

Ще я науча аз нея! Как смее да тръгва с моя Ирник! Откъде, по дяволите изникна! Но защо ли се учудвам, ясно беше че няма да си седне на задника и да си трае в лагера. Просто не го разбирам. Той взе нея, вместо мен. Защо? И аз искам да знам истината, защо просто не ми я каза? Не, това което ми пробута съвсем не се доближава до истината. Опитва се да избяга от нея, защото му се струва твърде просто, а то действително е. Аз го обичам и той ме обича. Нищо не може да се направи по въпроса.

-Нилара! За Бога!

Рев се опита да ме спре, но от тук нататък ще бъда неудържима. Яростта ми е в състояние да срине планини и да ги превърне в прах. Изобщо не се надявай, че ще слушам тъпите ти заповеди!

Ето, че вече се нося на десет метра височина. Никога не съм предполагала, че устремът да си върна нещо, което ми принадлежи по право ще е най-добрата мотивация да надмина себе си. Е, все още не съм го сторила, но има време. Повалям химерите една след друга без дори да ми мигне окото. Триврътът ми се превръща в истински ураган. Наляво, надясно и назад, впръскване и напред. Въобще не се замислям, че вече стъпвам по гора от сриващи се трупове. Трябва да ги настигна преди да са се скрили от погледа ми.

Рев е бърз. Със сигурност ще се опита да ме спре да не извърша някое безумие като например да изкормя гаджето му. Но няма такава опасност. В момента, в който се добера до Ирник ще го сграбча и ще го отнеса в едно от укритията като преди това го завържа здраво, разбира се. Нужен ми е само той и никой друг.

-Майоре, стараете се напразно!-извиках аз, обръщайки се за миг назад, но за моя изненада него вече го нямаше там. Бях високо във въздуха и нямах време дори да се замисля какво се случва с мен, когато се ударих челно в братовчед си.

-Никъде няма да ходиш! Не виждаш ли какво става? Твоя възлюбен сополанко е в пълна безопасност. Командва химерите, а значи те го защитават. Ще си поговорим с него задушевно някой друг път, а сега трябва да защитим другарите си. Онези изчадия нападат с невиждана досега ярост. Огледай се и се замисли колко пъти са ти спасявали задника преди ти да се научиш да сритваш тези на броненосците? Имай малко съвест, Нилара!

Рев ме беше приклещил здраво и не пускаше. Държеше да видя потвърждението на думите му. Послушах съвета му не, защото имах желание, а заради липсата на алтернатива. Отворих широко очите си и се огледах. Врагът нападаше на групи нашите бойци и ги побеждаваше с лекота. Досега не бяха действали заедно. Това доказваше казаното от Рев. Ирник действително им даваше нареждания и те ги изпълняваха. Но защо, по дяволите, ги бе насъскал срещу нас? Не е ли и той част от армията? Или вече е нещо друго?

Ужасих се от себе си. Как, та той е на-доброто същество на планетата! Поне за мен. Не би ме наранил, а в момента има реална опасност да бъда разкъсана от тях.

Не може да е той. Отказвам да го повярвам.

-Виждаш ли? Ако не направим нещо, те ще избият и четирите ни отряда. Е, с нас ли си или си против нас?

Всяка секунда беше от значение, затова дори не си направих труда да отговарям, а кимнах. На Рев му беше достатъчно. Пусна ме и докато двамата се засилвахме към центъра на най-ожесточените сражения попивах всичко казано от него:

-Ние с Бориен имаме традиция да действаме като дует когато стане напечено, но този път смятам да я нарушим. С теб ще направим трио. Искам като стигнем до полковник Ферум, ти да си първата в атаката. Аз ще бъда след теб, а той ще я завършва.

-Х-м. Въпреки всичко искаш да ме предпазиш.

-Така правят батковците.

Естествено! За него винаги ще бъда малката сестра, която никога не е имал. Няма да го разочаровам. Все пак освен Ирник имам само него на този свят, колкото и далечен роднина да ми е всъщност.

-Полковник Ферум, сър!

-Редник Стоик, добре е че и ти се включваш. Трябва да удържим фронта докато ранените бъдат натоварени и излетят. Смяташ ли, че ще имаш сили?

Никога не съм гледала право в очите знаменития Бориен Ферум. Днес, обаче, бе особен случай. Щастлива съм, че имах тази възможност. Командирът на полка ни имаше най-големите и най-сини очи, които човек може да притежава. Сякаш две парчета от небето бяха застинали на бялото му лице, чието високо чело бе сбръчкано от напрежение.

-Напълно съм сигурна, сър! Майорът ми нареди да започвам атаките, които двамата с него ще завършвате.

-Тогава не се помайвай! Зад теб!

Няколко формоменящи изрода се опитаха да ме нападнат в гръб, но аз веднага активирах съзнанието си на вълна унищожение. Всяка трета гад от ордата се превърна в пепел. Рев И Бориен също не скучаеха. Нападаха ги човеколъвове, вълци, мечки и носорози. Завъртанията им бяха все по-бързи, а шуртящата шипяща течностэсе лееше с кубици.

Колкото повече избивахме, толкова повече се приближавахме към нещо подобно на бункер, пред входа на което беше най-голямото струпване от химери. И както предполагах, всички бяха формоменячи. Отново се опитах да им въздействам мисловно, но този път не се получи. Рев и Бориен също не съумяваха да пробият броните им.

-Нилара, имам добра новина за теб. Онзи нехранимайко явно е наблизо, затова не чуват твоите мисли. Умът им е блокиран от неговите.

-Рев, ако е както казваш, вероятно те го защитават. Може би дори се намираме пред леговището им и те го пазят от нарушителите, които виждат в наше лице.

-Какво предлагаш, Бориен?

-Наблизо има укритие. Нека се оттеглим там и понаблюдаваме какво ще се случи.

-А ако ни нападнат при отстъплението?

-Имаме още един резервен изход.

Полковник Ферум посочи с пръст нагоре. Двамата с Рев погледнахме към небето и застинахме. Като ято птици, само че титаниеви, една дузина самолети се рееха над нас. Всички бяха с герба на централния щаб. Не очаквахме, че при дребна операция като тази, ще изпратят такава бойна сила.

-Какво по...

-Сега е без значение, Рев. Важното е всички да се измъкнем живи. Войници! Оттеглете се към укритията!

Рев ме хвана за ръка и двамата побегнахме след полковник Ферум. След няколко десетки скока, вече със спокойна крачка влизахме в едно от недостъпните за броненосци подземия. След като дишането ни се нормализира, нашият командир заговори пръв:

-Не се справихме добре днес. Загубихме част от хората си, а не биваше. Мисията е изпълнена, но не съм доволен от платената цена.

-Полковник Ферум, сър! Колкото и да ми е неприятно да го кажа, но е възможно бягството на редник Оукхарт да бъде в наша полза. Все пак тя е с редник Хънтър, а той очевидно командва цялата хибридна сган в Рамсел. Щом е с него, със сигурност е в безопасност. Няма изгода да я наранява. Значи докато е в дома на гадините има големи шансове да научи нещо повече за тях, както и мотивите на Ирник. Освен това е родом от тук, така че би трябвало да познава града като петте си пръста и когато съумее да избяга от него и да се върне при нас, ще ни разкаже всичко. Така че следващият път може да дойдем като завоеватели, а не като съгледвачи.

-Никой не оспорва подобна възможност. И тримата познаваме способностите на Оукхарт. Нищо чудно дори да се върне с главата на Ирник Хънтър като трофей.

Опитах се да преглътна буцата в гърлото си възможно най-тихо. Страхувах се дори да си помисля, че може да са прави.

-Но мен лично повече ме притеснява какво търси Централата тук. Не съм уведомен за предстояща тяхна операция в нашия регион. Нито сега нито в близко бъдеще.

-И на мен не ми харесва тая работа, Бориен. Никой не праща десетина самолета пълни с бойци току тъй някъде. Това значи, че са планирали нещо и не са искали да знаем. Вероятно, защото сме щели да ги възпрепятстваме ако ни беше известно.

-Да. Според мен е така. Затова е по-добре да не задаваме излишни въпроси, а да се приберем тихомълком в лагера и от там да следим ситуацията.

-Никога не съм мислел, че ще бягам с подвита опашка от бойното поле. И то да се крия от свои!

-Ние не бягаме, Рев. Просто изчакваме удобен момент да се развихрим.

Можеше да се каже, че съм щастливка. Наблюдавах от първия ред как се раждат най-разумните и същевременно най-безумни теории относно това, което предстои. Двама от най-добрите армейски стратези, въплъщение на дълга и честността, съвършени воини и неразделни приятели, в момента създаваха няколко абсолютно различни по своята същност планове за действие в зависимост от бъдещото стечение на обстоятелствата.

Трябваше и аз да бъда на висота. Тук и сега сантименталностите нямаха място, затова се съсредоточих изцяло в запомнянето и на най-дребния детайл от замисъла им.

Ирник и Арлена... Проклети да са и двамата! Той, защото не мога да спра да го обичам и тя, задето е толкова перфектна, че умирам от ужас да не би смисълът на живота ми да избере нея пред мен. По-скоро бих умряла пред това да гледам как се случва. Но първо, ще го взема с мен. Никоя няма да го има щом няма да е мой!