Чу се леко пръщене по високоговорителите, след което  гласът на диспечерката бодро съобщи, че "бързият влак за София ще замине от първи челен коловоз, западна част на гарата".

Бездомникът, който се беше сгушил в далечния край на празната студена чакалня, точно до кафемашината, се размърда. Отвори очи и погледна с безразличие наоколо. Провери нещо в найлоновата торбичка, която стоеше наблизо. Намести под себе си кашона, който беше постлал върху пода, придърпа стария си мръсен юрган и отново се зави презглава.

Пречупвайки се през мръсния прозорец, лъчите на ниското мартенско слънце падаха върху сергията за вестници и списания. От нея вече надничаха гордо заглавия, от които човек можеше да настръхне от страх и срам или поне да помисли за самоубийство. Продавачът - човек на преклонна възраст с плешиво теме и посивели остатъци от коса в подножието му, потропваше с крака, за да се стопли, и от време на време наместваше на челото си широката плетена лента. Напомняше на някогашно хипи, което беше взело участие във фестивала в Уудсток през 1969 г., и на което не е провървяло в живота.

Откъм далечния вход се зададоха малко момченце и майка му, която го държеше за ръка. Малчуганът беше облечен в кафяво зимно яке с шарен шал и шапка с голям пискюл на главата. Очите му изглеждаха тъжни и уморени, а лицето му беше някак посърнало, набраздено от следи от тревога и напрежение. Стискаше дясната ръка на майка си, а тя с другата си ръка държеше черна пътна чанта с надпис SPORT. Имаше нещо героично в изражението на жената, някаква решителност и готовност за борба до последен дъх. Приличаше на ранена лъвица, която се готви да защити малкото си от глутница наобиколили я хиени, жертвайки себе си.

Двамата се доближиха до касите. Майката пусна ръката на момченцето и остави на земята черната пътна чанта. Извади портмонето си, погледна уморено касиерката, опитвайки се да се усмихне, и каза:

- Добро утро! Един цял и един детски билет до София.

Служителката на БДЖ поиска документ за намаление и след като го получи веднага разпечата билетите. Майката ги прибра у себе си, взе отново в едната си ръка черната пътна чанта, а с другата хвана момченцето за ръка, отправяйки се бързо към коловоза.

Минута по-късно двамата пътници вече се бяха настанили върху избелелите седалки от зелена изкуствена кожа в купето. Жена извади някакъв стар брой на в. „Лечител“ и се зачете в него, а момченцето започна да играе на телефона си.

Точно преди влакът да потегли при тях се качи и един младеж, който настани  раницата си на мястото за багаж и седна срещу момченцето. Сложи слушалки на ушите си извади дебела книга с надпис "Основи на правото".

Машинистът най-после реши, че е време да потегли, а вътре дори стана топло, след като някой незнаен човеколюбец благоволи да пусне централното парно.

Около половин час по-късно, след като беше оставил зад себе си две малки гари,  влакът намали постепенно скоростта си и спря някъде сред нищото в едно обширно поле. Изминаха пет-шест минути, но той не помръдна от мястото си. Младежът вдигна глава от учебника си и се огледа въпросително, а момченцето спря да играе на телефона си и попита:

- Мамо, защо спряхме?

- Не знам, Андрей. Ей сега отново ще потеглим. - отговори тя и въпреки че привидно запази спокойствие вече усещаше първите пристъпи на собствената си паника, които идваха към нея като вълни.

В този момент се появи отнякъде кондукторът, който с мъка отвори плъзгащата врата на купето. Огледа преценяващо тримата пътници и каза с едва прикрита досада:

- Карти и билети за проверка!

- Защо спряхме? - попита жената, докато му подаваше билетите.

Той погледна нея, после билетите и отговори:

- Трябва да изчакаме друг влак.

Жената се опита да се овладее, но разочарованието и страха ѝ се оказаха по-силни от нея:

- Но ние имаме запазен час за преглед. Не разбирате ли? Ще закъснеем.

Кондукторът провери билета на младежа, повдигна безпомощно рамене и отговори:

- Съжалявам, госпожа! Не зависи от мен. Трябва да почакаме. - след това продължи по пътя си без да затвори плъзгащата врата след себе си.

Тя усети как изведнъж издайническите сълзи на безизходицата наливат очите ѝ и излезе навън. Свали с мъка мръсния прозорец, който заяждаше и зарови лицето си в ръце. Единствени свидетели на нейната слабост бяха само заснежените склонове на планината, които плавно се спускаха към обширното поле наоколо.

- Мамо, мамо, виж - щъркели! - чу тя зад гърба си гласът на момченцето, което също беше излязло от купето. Майка му се наведе и го прегърна. Видяха как навън два щъркела се разхождаха важно-важно един след друг като инспектори на градски пазар. Поспираха за миг, единият заравяше клюн в почвата, за да провери нещо и после продължаваха своята обиколка и инспекция. Другият разперваше от време на време красивите си криле и грациозно изпъваше шията си нагоре. После двойката отлетя в неизвестна посока.

Докато жената ги наблюдаваше, обзе я странно чувство на надежда и увереност. Усети прилив на сила, който разтопи болката ѝ като сняг. Пролетта вече беше тук, а с нея и очакванията на хората за нещо по-добро или поне за по-малко лошо. Тя избърса сълзите си с носната кърпичка, която извади от джоба си, отърси се от някаква тежка и задушаваща мисъл и прошепна в ухото на сина си:

- Пожелай си нещо, Андрей!

Детето се обърна, погледна я и се усмихна дяволито. Помисли малко и каза:

- Пожелавам си да не плачеш повече, мамо!

Майка му го притисна още по-силно към себе си и двамата се загледаха в къщите от близкото село, чиито комини продължаваха в синхрон да изпускат към небето бели кълбета дим.