Скитникът арменец 27

           Скъпи приятели, тази сутрин ще ви предложа едно по-различно пътешествие.  Искам да се превърнете в мои спътници в едно странно, необикновено пътуване. Едно пътуване без превозни средства, пътешествие без море, без красиви планини, без екзотични растения и  източни аромати от африкански и азиатски пазари.

Няма да посещаваме световно известни паметници, нито ателиета на велики художници и скулптури. Няма да влизаме в музеи и театри, нито в концертни зали където свирят световно известни музиканти, нито пък ще посещаваме родните градове на гениални творчески личности като Данте, Верди или Шекспир.

Днес ще ви заведа в едно малко, опушено арменско кафене на площад “Бански” в София. В онази “Стара София”, която е моето вдъхновение и обожанието на живота ми.

Днес ви предлагам едно въображаемо пътешествие в миналото. Ще се качим на “машината на времето” и се върнем 110 години назад, за да се срещнем и станем свидетели на една необикновена среща между страстно влюбени,  необикновено красива жена и един “харамия”, който влага цялата страст, която е способен да изпита, във всичко което прави. 

Може би вече се досещате, че щи ви заведа на една въображаема среща между  една известна интелигентна и талантлива софийска красавица и един гениален поет, страстен любовник и безумен и храбър бунтовник.

Да, приятели мои, не бъркате! Днес ще се върнем 110 години назад, за да станем свидетели на една среща между Лора Каравелова и Пею Крачолов Яворов.  

Преди 110 години трагични събития, при които и двамата губят живота си, разделят българското общество.  Това разделение е  една война между елита на нацията и хората верни на Поета, които не могат да допуснат да се петни името на любимия им Пею.

Не съм нито литературен критик, нито поет. Не съм историк, нито съдник. Просто човек обожаващ любовната лирика на  Яворов.  Когато се възхищавам от него, мнозина смятат, че причината е елегията “Арменци”. Това наистина е прекрасно, силно, вълнуващо произведение, наравно с  “На нивата” и “Градушка”, но моето обожание се дължи на неговата любовна поезия.

Винаги съм казвал  и твърдя, че ако Яворов беше син на една велика нация, а не на един малък, но славен( в миналото) народ, Той щеше да бъде признат за най-великия Певец на Любовта.

Кой друг, освен Яворов е могъл в едно единствено четиристишие да предскаже съдбата на двама души, които се срещат за пръв път и то случайно. Датата е 06 Август 1910. Мястото  е Драгалевския манастир.

И същата вечер, той написва:

“ Душата ми е стон, душата ми е зов,

  че аз съм птица устрелена,

  на смърт е моята душа ранена,

  на смърт ранена от Любов”.

Поет оракул! Поет гадател на собствената си съдба. Няма друг такъв в световната литература, в Поезията на никоя стара или съвремена цивилизация. Яворов е Единствен и Неповторим.  Готови ли сте ? Тръгваме!

                         ЗИМЕН СЪН

             От  три дена снегът не спира да  вали. Бавно, на ситни лъскави снежинки. Трупа  се пухкав и въздушен, като сребърен прашец. Целият град е  потънал в тази бяла тишина. Изглежда по-чист от всякога. Едрият калдъръм на улиците е изчезнал, за да направи път на коловозите oт редките файтони-шейни, които минават по тази тясна стародавна улица на столичния град.  Градът още спи своя зимен сън. По улицата няма жива душа. Тук-там пушат комините  на ранобудни софиянци, запалили рано пернишките печки.

 Градът е тих, а планината - огрята от първите лъчи на февруарското слънце. Тази година “малък сечко”е снизходителен към столичани. Макар, че снегът не спира, времето е меко и приятно, няма вятър. Слънцето не се крие зад сивите зимни облаци. Странно, няма облаци, а снегът вали ли вали, като че ли небето се е продънило.

 Кафенето на ъгъла е отворено даже в този ранен час, но мющерии няма. Само старият арменец се тътри из малкото опушено от историята кафене. Единият му крак е дървен, изпод черния шаячен панталон се подава само едно дървено чуканче. Другият му крак си е на мястото, макар и в специална ортопедична обувка. Той рядко разказва за обстоятелствата, при които беше станал инвалид и с двата крака, но всички в махалата знаят за неговата трагедия. Турците го  подковали с конски подкови на бос крак с нажежени  клинци. Останал жив по чудо и се спасил в този ”земен рай”, както казва той. Сред клиентите му има и турци, но той ги пои с прочутото си ароматично кафе, любезно и учтиво, както всички останали клиенти. Само те не знаят историята за неговата недъгавост, или пък се правят, че не я знаят, може би от срам за жестокостта на събратята си.

От всички клиенти старият  кафеджия най-много тачи поета. Той е неговият почетен мющерия. На неговата маса, край прозореца, никой няма право да сяда. И всички редовни клиенти спазват този неписан закон. Случва се някой случаен посетител да седне там. За миг цялото кафене  мълчаливо се обръща към него и  го гледа така настойчиво, че  човекът разбира, че не му е там мястото и бързо се премества на друга маса. Всички отново  потъват в баналните си мухабети, или хвърлят заровете на таблата. А старият арменец се прави, че нищо не е забелязал, и с патешката си походка поднася филджанчето  кафе с един пръст каймак и винаги  чаша студена  вода.

          Тази сутрин поетът закъснява. Обикновено той е ранобуден и много често прави сефтето. Само тогава старият  взима пари от “бай Пейо”, защото сефте на вересия не се дава. Отначало поетът  не приемаше ежедневното черпене, беше му неудобно. После постигнаха мълчаливо споразумение, и поетът  си пие “кайвето” при стария  арменец, без да плаща. Когато издаде нова стихосбирка или литературното списание отпечата неговите стихове, един екземпляр с посвещение той подарява на своя верен меценат. За стария кафеджия това е по-скъпо от всичките пари на земята. Макар и набожен, арменецът смята бай Пейо  за най-великата личност. Поетът е много по-млад от стария кафеджия, но той го нарича “бай Пейо” от уважение.
          Ето че звънчето  глухо изскърцва, врата се отваря и поетът  влиза с характерната си нервна походка, нахлупил черната мека шапка, вдигнал яката на оръфания си балтон. Сваля шапката, закача я на счупения рог на закачалката в ъгъла, протрива премръзналите си ръце. Приближава се до оджака, протяга ръце към него и с едно усмихнато “добро утро” се отправя към “масата“ си. Само след минута гъстото ароматно кафе е пред него и пàрите му галят разширените му ноздри.

Тук той  седи всеки ден, вади от джоба на палтото си листа и часове наред пише с едрия си нервен почерк. От време на време оставя молива, отпива от изстиналото вече кафе и гледа минувачите.  Пролетно време те се разхождат и радват на галещото слънце, вдишват аромата на цветята, едва поникнали в близките дворове. През лятото търсят сянката на кестените. Облеклата на жените са от  ефирни, пъстри коприни, с големи деколтета и широкополи разноцветни шапки. Поетът обича красотата, обича елегантните и предизвикателни жени, желае ги с цялата си страст.

Той взима  филджанчето в шепите си, отпива глътка и си спомня как от този прозорец ката ден проследяваше момичето по пътя ù към  близката девическа гимназия. Познаваха се. Беше сестра на негов приятел-писател. Заедно работеха за списанието на  д-р Кръстев.

           Често ходеше у тях. Четеше им новите си стихове и не сваляше поглед от красивото детско лице с изумително изразителни очи. Нейният мек, кадифен поглед изразяваше цялата нежност на зараждащата се в нея жена. Тя тръпнеше пред погледа му на зрял мъж. Врял и кипял в много женски истории, в нейните очи той откриваше  всичко онова, до което  никога не беше се докосвал. Чистотата и невинността, романтиката и свянът, моминският, неосъзнат още копнеж за истинска мъжка любов. Страх и любопитство. Тя флиртуваше боязливо и след това свенливо свеждаше поглед , но неговата настойчивост я радваше и плашеше едновременно. Когато тя минаваше по отсрещния тротоар, цялата улица като че ли оживяваше, изглеждаше празнично пременена, хората изглеждаха по-щастливи и по-усмихнати. Погледите им се срещаха само за миг, но колко очакван беше той и за двамата. Миг, изпълнен със страст и мъка, миг, изпълнен с обещания и желание, с боязън и примирение. Тя свеждаше първа глава, забиваше поглед в лачените си обувки, поправяше небрежно невидима къдрица и забързана отминаваше под тъжния му поглед. Това беше миг, но този кратък миг му беше тъй необходим, чрез него той живееше дни наред, пишеше въздушни, пълни със нежност и любов стихове и писма. Той  увековечи  нейната ”детска душа  в две хубави очи”. Тя си отиде млада и нецелуната. Той страда след нейната смърт. Като че ли част от него си беше отишла завинаги.

Бе жарко лято. Търсеха прохлада. Бяха млади и красиви. Бяха от елита  на столичното  общество. Вековните дървета на Драгалевския  манастир  бяха приятен подслон за тези млади хора. Поетът беше тук, но компанията му беше чужда. Бяха блестящи, нo кухи  дърдорковци. Тогава я видя. Видя нея - Лора. Красива, елегантна, образована, властна,  с пронизващ  страстен поглед. Сърцето му се сви. В душата му настъпи смут. Бури забушуваха в него. Тя разбра. И тя го желаеше  без срам и страх. Тя беше силна и безумна. Те се бяха намерили. Съдбата заплиташе смъртоносен  възел. И двамата знаеха съдбата си. Желанието беше по-силно от разума, вълната, която ги сграбчи в този първи миг, щеше да ги унищожи. Бяха попаднали в мъртво вълнение. Съзнаваха го, но силите им бяха по-слаби от страстта и безумието. Бяха обречени. Още същия ден той написа:

 “Душата ми е стон, душата ми е зов,

 Че аз съм птица устрелена,

На смърт е моята душа ранена,  

На смърт ранена от любов!”

Не само душата. И двамата бяха осъдени на смърт.

 На следващата сутрин  пак си пиеше кафето. Тя дойде. Влезе с красотата си, със самочувствието на блестящо същество. Заедно с нея в малкото опушено кафене нахлу един друг свят, свят необичаен за това място. Всички я познаваха. Не беше случайна личност. Дъщерята на Каравелов. Жена-писателка не се срещаше на всяка крачка. Казваха, че и в Париж хората се обръщали да видят тази чудна красота, това изящество, тази изтънчена елегантност. Старият кафеджия се натъжи. Поетът осъзнаваше своята обреченост. Може ли да избягаш от съдбата си? Той опита. Не можа.

Беше пак зима, снежната виелица бушуваше яростно. Жива душа нямаше по улиците. Само ледения вятър метеше Ротондата при Св.Георги. Даже оркестърът  на ресторант “Батенберг” не се чуваше тази вечер. Някой почука на вратата му. Той знаеше, че това е Тя. Не искаше да отвори, моли я да си тръгне. Да го остави. Тя не отстъпи. Спекулираше с човешкото му чувство за помощ. Човек не може да  избяга от съдбата си. Той отвори вратата и тя падна в обятията му. Тя го беше пожелала още там, в Париж, на гроба на Мина. Там беше първата им среща след Драгалевци.

          Венчаха се през септември. Сега вече никой не можеше да ги раздели. Само  смъртта.

И тя дойде. Покоси първо нея,  после  и него. Беше кошмар. Обвиниха го, съдиха го. Нали той е бил  харамия. Беше обикалял хайдушките пътеки на Пирин планина с  Гоце и Яне. Той  се беше бил  за свободата на Македония. Той я обичаше. Любовта им беше взаимна. Спомни си, че паметникът на гроба му е  Майка Македония.  Те не го забравиха. И никога няма да го забравят. Както не го забравиха и  неговите любими ”изгнаници клети”. Признателните арменци му издигнаха паметник в Борисовата градина.

И той не може да ги забрави. Ето и днес,  90 години след смъртта си, предпочита да пие филджанчето ароматна течност в опушеното кафене на  стария арменец.

Днес няма да е сам. Лора и Мина ще седнат с него и кафеджията ще ги попита дали го искат шербетлия, ще пият по кафе, ще си спомнят за  любовта, за мъката, за смъртта и за всичко, което съпътства човешкия живот. Ще поседят, ще се гледат мълчаливо и ще тръгнат заедно  към своята Голгота.

Старият кафеджия дреме зад изгасналия оджак, а в кафенето е пусто. Старото арменско кафене  вече го няма. Но “бай Пейо” Яворов е  винаги там, където има поне едно старо арменско кафене.

Над града се сипе сняг. Снежните върховете на планината са позлатени от първите лъчи на изгряващото слънце. Градът бавно се събужда от своя зимен сън.

Монтреал, Ноември 2004

     По-късно разказът беше драматизиран и поставен от Арменския самодеен театър в София. Ролите изпълняваха:

Кафеджията-  Гаро Топакбашия

Яворов         - Арменак Токатлиян

Лора             - Анни Инджиян;

Спектакълът поставен от самия автор беше представен с успех в Клуба на арменците в София-2 пъти, в Музея на София, и в амфитеатъра на Къщата- музей на П.Ю. Яворов в родния му град Чирпан.