Бавно тишината минава през ръцете ми и ме обгръща в топъл захват.

Спирам да мисля и да дишам, оставам сам и падам, губя се, мрака ме запленява в буен танц и звуците на тишината ме откъсват от себе си. Аз политам надолу и се възнасям. Сълзите ми тържествуват и преоткривам света. Вече няма мен и теб, няма нас, няма нищо, само красота, само бяла зима и хладна есен, прекрасната картина и скъпата песен. Миналото е нашето бъдеще, нека го вземем със нас и изпепелим всичко по пътя си, за да не остане нищо, за да дадем всичко и да не мислим. Всичко свършва бавно, леко като въздишка, поглеждам те и ти се усмихваш. Вече ме няма. Никога не ме е имало. Винаги съм бил теб, а ти винаги мен. Безумие, неуписумо, но винаги добре посрещано, защото ти си всичко, моя душа, живот, мъка и скръб. Щастието е само част от твоята любов, парче от твоята плът.

Събуждам се, Обичам те.