В зората на интернета. Първи сайтове за онлайн запознанства. Сърфирам, сърфирам и , хоп, попадам на интересна половопротивоположна личност -

очен лекар.Чатим си известно време, говорим по телефон,скайп и пр., разменяме си словесни „забивки“ /помните как ставаха тези неща/.И, хоп, идва моментът на лицеприятната /или ,може би, очиприятната/ среща.Качвам първия влак и потеглям за някъдето си.На гарата ме чака едно дребно,пухено „котенеце“ облечено в стил грънч-хипи-метъл.Погледът ми попада първо на висящите от врата и вериги и веднага ми минава мисълта как,аджеба, успяват да удържат изпъкналостите под тях ,тръгнали да излизат през изплезената уста на Ролинг стоунс щтампирана върху тениската и. Егати късметлията съм – очен лекар и то с такива големи „очища“! Чувам едно „З...з...з...“ /бях забравил ,че ми бе казала как при малко нервно възбуждане леко заеква/.Прекъсвам дългото и „З“ с една дълга целувка и следва нейното „...дравей!“. За миг си я представам с показалката пред екрана с цифри  за проверка на зрението как пита :“Кое е това чи...чи...чи...сло?“ и избухвам в смях.Тя ме поглежда учудено и също прихва гръмогласно.

„Мога ли да те наричам Чириличка?“ – питам.

Тя се замисля малко, явно преценявайки ме колко голяма откачалка съм и кима утвърдително с глава, подавайки ми ръка.Тръгваме бързо към нейния кемпер, за който толкова много ми бе разказвала/ след развода от общото семейно имущество тя си избрала само него и без друго „бившият и“ нямал право да шофира,заради операция на очите , извършена от самата нея и станала повод за тяхното запознанство/. Пристигаме пред един кемпер с размерите на едностайна панелка и влизаме в него. Неглиже облеклото и ме бе подвело в очакванията ми вътре да видя хаос, недопити бутилки по пода, пълни с фасове пепелници и други подобни акценти от бохемско ежедневие.Обаче гледката ме „шамаросва“ – спалният кът целият в черен сатен на жълти лунички.В предверието върху симетрично подредената маса класика – ядки, уиски,шоколад и бутилка червено вино.Бързо приключваме мократа увертюра и тя с нетърпение отмята кувертюрата, аз пък се заемам с грънджхипиметълската и одежда, а отдолу отново сатен,сатен и пак сатен.Сатенът е сатанинско изкушение,но с надежда за райско приключение.Започваме джиджибиджито и по едно време чувам приглушеното и:“Оф...оф...оф...“.Повдигам се лекичко и казвам:“Спокойно ,Чириличке, помня че си офталмолог!“ Тя се искисква възбуждащо и изкрещява :“Ху...ху...ху.../опс, само да не изтърси онази думичка,заради която даскалицата ни спукваше от бой когато я драскахме по чиновете/...баво ми е с теб!“.Дълга целувка, за да заглуша надигащия се у мен смях и ми хрумва аналогията между циганската дума „кар“ и думите „карам“, „караван“,“каруца“ – всички те свързани с движението напред-назад.

И след като цяла нощ се наслаждавах на нейното нервновъзбудително заекване на сутринта си тръгвам , а в ушите ми тропотът на влака се смесва с едно, вече далечно – „С...с...с...Богом!“.

И такова чудо доживях да ми се случи – заекващ офталмолог,метълист, живеещ в кемпер.

Ех, че сладко недоразумение!

Иначе се чудя и до днес ,как ръчната спирачка на кемпера издържа на възвратно-постъпателните движения, които му се случиха!?