Ще бъде горещо. Един угаснал фонтан ще църцори до тях. Тихо, безсмислено и важно. Ще мине дете, ще пие вода и ще му се скарат.
– Защо му се карат? – ще попита тя.
Той няма да знае отговора. Но ще види, че детето плаче, набито, а бащата ще крещи на майката. После майката ще заплаши бащата. Детето още ще плаче. А фонтанът ще църцори.
– Защото фонтанът едва тече. Като чешма е. Затова му се карат.
Тя ще го погледне с почуда. Той винаги е бил такъв. Двайсет и пет години не променят човека.
– Затова ли набиха детето? Според теб?
– Да.
– Ако фонтанът беше в ред, нямаше ли да го набият?
– Не. Защото то нямаше да пие от него. Никой не пие от фонтани, които свистят. Нагоре – като фойеверки. Така свистят фонтаните.
Мъдро. Тя щеше да го намрази за кратко. Обичаше да обобщава. От глупости. Като телевизионер.
– Теб били ли са те като дете? – попита той. Свали очилата си. Носеше ги като гердан, падаха под шията му, завързани с шнур, разръфан в краищата.
– Това в каква връзка? ...