Ще бъде горещо. Един угаснал фонтан ще църцори до тях. Тихо, безсмислено и важно. Ще мине дете, ще пие вода и ще му се скарат.

– Защо му се карат? – ще попита тя.

     Той няма да знае отговора. Но ще види, че детето плаче, набито, а бащата ще крещи на майката. После майката ще заплаши бащата. Детето още ще плаче. А фонтанът ще църцори.

     – Защото фонтанът едва тече. Като чешма е. Затова му се карат.

     Тя ще го погледне с почуда. Той винаги е бил такъв. Двайсет и пет години не променят човека.

     – Затова ли набиха детето? Според теб?

     – Да.

     – Ако фонтанът беше в ред, нямаше ли да го набият?

     – Не. Защото то нямаше да пие от него. Никой не пие от фонтани, които свистят. Нагоре – като фойеверки. Така свистят фонтаните.

     Мъдро. Тя щеше да го намрази за кратко. Обичаше да обобщава. От глупости. Като телевизионер.

     – Теб били ли са те като дете? – попита той. Свали очилата си. Носеше ги като гердан, падаха под шията му, завързани с шнур, разръфан в краищата.

     – Това в каква връзка?

     – В тази – посочи детето. То не знаеше дали и в какво е виновно. Но вече беше разбрало, че когато порасне, ще бие. Да отмъсти. Затова спря да плаче. Други щяха да плачат, когато порасне.

     – Разбира се. Веднъж ме биха на шах. – Тя вдигна ръка и посочи синините в областта на челото си. Значи скоро са я били вероятно. Раните розовееха и се шареха под слънцето.

     – Може ли и аз? – вторачи се и вдигна гердана и шнура. – Да видя, не друго.

     Тя не му позволи.

     Погледна го. Беше лято. Навън имаше слънце – накъдето и да погледнеш: слънце. Горещо. Жените са голи, мъжете – слънчасали, заведенията – празни. Всичко живо е на морето. Другото е мъртво. Църцори. Щом не е на морето.

     А той беше увиснал на шнура. И искаше да види нещо. В гърдите му нещо клокочеше. За последно вероятно.

     – Искаш да ме биеш ли? – реши да пококетничи тя. Всъщност умираше от жажда. Или от друго. – За това ли ме покани?

     – От бой ли са тези синини? – Той понечи пак да вдигне очилата, но тя го прекъсна с поглед. Притихна и бавно добави:  – Тези синини, които не видях напълно. Никой не бива да причинява болка на жена.

     – Разбира се. Освен на шах. Шахът е сериозна битка. Направо си е бой. Като живота. Ако се отървеш със синини само, щастливец си. Късметлия.

     – Май са те матирали с коня. Няма от какво да са тия синини. Като от подкови са. И без очила виждам това.

     – Позна.

     Помълчаха половин час и сервитьорът ги изгони. Не поръчваха нищо.

     Тя щеше да каже:

     – Защо не ми се обаждаш? Вече повече от четвърт век.

     Той щеше да премълчи отговора, но вместо това щеше да потвърди:

     – Защото.

     Италиански отговор.

     Докато вървяха потно и съвсем бавно към градинката, където тя щеше да поръча сладолед от сладкарницата, отново се досети да попита: женското любопитство няма край:

     – Ти наистина не ми се обади.

     Той щеше да се усмихне. Този вид усмивки са крайни. До изчерпателност.

     Докато ядяха сладоледа си – мълчалив и шоколадов, ванилов или какъвто там беше, те мълчаха така:

     „Ти си страхлив. Като фонтана.“

     „Очевидно.“

     „От какво те е страх?“

     „Не зная. Вече нямам фойерверки. Пресъхнах.“

     „Не бива. На тази възраст. Още не бива.“

     Едно дете щеше да се изплези на жената и щеше да поиска да седне на мястото ѝ. Тя щеше да стане. И да чуе следното:

     – Може ли да взема сладоледа ви, госпожо? Да не ви тежи...

     Нахалник. Избута я, а сега и сладоледа.

     Мъжът щеше да каже:

     – Това е госпожица, младежо!

     А детето щеше да се изплези и да съобщи:

     – Заради теб е госпожица! Дай сега и твоя сладолед за наказание! Ти дори не си го опитал!

     Той му го даде с радост. Детето щеше да изтича горделиво към приятелите си с два недоизядени сладоледа.

     Горещо беше. Скриха се край широко дърво. То беше старо.

     „Как си? – щеше може би да я попита той. – Аз едва дишам.“

     „Защо питаш? – щеше да отвърне тя вероятно. – Нима те интересува? Има ли смисъл да се виждаме повече?“

     „Наистина е топло. Задъхвам се. А децата ни взеха сладоледите. Да са живи и здрави.“

     Край тях щеше да мине колоездач. После майки с деца. Майки без деца. Деца без майки. Самотни бащи. Осиротели кучета. Вдовици. Дядовци с бастуни и със самочувствие. Поколения хора. Хора без поколение. Поколения без хора.

     Накрая тя щеше да прекъсне мълчанието:

     – Знаеш ли какво? Мина доста време, струва ми се. Вече трябва да ти кажа. Аз нямам синини по челото. Просто ти показах това, което искаше да видиш. Направих сянка. Умея го това от малка – просто си играя с пръстите. И със светлината.

     Беше щастлива. Весела беше. Продължи:

     – Виж! – размърда сянката на слънцето с пръстите си: – Винаги става. Мама ме научи. Никой никога не ме е бил. Не бих позволила. Не съм давала повод. Животът ни бие. Не на шах, не. Другояче го прави. По своя си начин. Хайде да се сдобрим. Искаш ли сладолед все пак? Децата го изядоха.

     Не беше забелязала, че е спрял да диша. Като замръзнал стоеше. Изправен. Все пак – до нея. Кавалер. Спокоен. Отървал се беше. Късметлия. Най-сетне бе щастлив вероятно.

     И не беше страхлив. Не обичаше сладолед.

     Тя щеше да го погледа, да помълчи. И да поплаче скришом, да не я видят хората. Защо чак сега се обади? Можеше...

     Той щеше само да помълчи.