20 dic 2025, 17:28

Сламеното сърце на нивата

  Prosa » Relatos
69 0 2
6 мин за четене
СЛАМЕНОТО СЪРЦЕ НА НИВАТА

 

Мила върви по нивата, разпуска медно русите си коси, сините ѝ очи искрят на лятното слънце. Приближава се до старото плашило, докосва с пръсти едва крака му. Вдига очи нагоре, усмихва се, а трапчинките разцъфват на бузите ѝ. Сламената снага на плашилото леко прошумолява, безжизнените му черни очи са вперени в Мила, следят всяко нейно движение. От овехтялото му, черно елече в средата на гърдите изпълзява голям майски бръмбар. Голяма, черна врана каца на рамото му, шепне в ухото му:

  – Твоята любима е лоша! Твоето момиче е злооо!

  Плашилото усеща горещината да пъпли по сламеното му тяло, прошумолява за да изгони натрапницата. Враната отлита с присмехулно грачене. Черните очи на плашилото гледат само нея – Мила. Всеки ден тя идва тук и чака него. Ето слънцето скрива златното си лице зад планината, хоризонтът се обагря в кървавочервено. Под сламеното тяло на плашилото пърха живителна сила, разлива се по краката, ръцете му. С падането на здрача черните му очи оживяват, устните му се отварят, от гърлото му се откъсва тих стон. Сламата бавно изчезва, заменена от топла, мургава кожа. Плашилото свива ръце, докосва лицето си, тялото му тупва с глух удар на черната земя. Той се изправя, прави крачка към Мила, но застива на място, навежда се и разтрива крака си. Игличките, които пълзят по мускулите му се разнасят. Той пристъпва отново, по–уверено, сваля черната си шапка, приглажда кестенявите си коси. Мила се приближава, хвърля се в обятията му. Той я притиска до сърцето си, устните му трескаво се сливат с нейните. Гърлено ръмжене се откъсва от устните му, когато я събаря на земята. Ръцете му плъзват по тялото ѝ, вмъкват се под дрехите ѝ. Гледа сините ѝ очи, които потъмняват от желание, простенва, когато той се слива с нея точно там на изстиващата земя. Стоновете им отекват в тишината на нощта. Лягат на земята, Мила поставя глава на гърдите му и се заслушва в глухото тупкане на сърцето му.

  – Кога ще свърши това проклятие? Искам да те имам и през деня.

  – Нали знаеш, че някога убих брат ми! За този грях няма прошка.

  Очите на момичето проблясват, лека усмивка разтегля устните ѝ, докато пръстите ѝ галят гърдите на Велин. Остават така прегърнати, загледани в сребърното лице на пълната луна. Мълчат, а телата им се притискат плътно едно в друго. Накрая Мила прошепва:

  – Е, трябва да вървя! Утре вечер ще дойда пак тук!

  – До утре вечер, обич моя! – шепне Велин.

  Тя го целува, изправя се и тръгва към селото. Велин я гледа как се отдалечава, откъсва поглед едва, когато се скрива от погледа му. Точно тогава чува плясък на криле, обръща се и въздъхва, когато черната врана каца току до него.

  – Какво искаш? – процежда през зъби.

  – Чудиш ли се къде ходи всяка нощ по това време? – впива черни очи в него преди да продължи – Чудиш ли се къде ходи твоята убийца? Иди и виж сам! Аз я проследих! Тя е чудовище... Чудоооовиииищеее!

  Крясъкът кънти в ушите на Велин, главата му пулсира и той простенва от болката.

  – Не ти вярвам! – процежда през стиснати зъби.

  – Не ми вярвай! Виж сам! Погледни кръвта по тялото ѝ! Чуй за изчезналите момиченца!

  Той замахва към черната птица и тя отлита. Сетне се изправя и се скрива в гората, вдъхва дълбоко ароматът на борове, който прочиства главата му.

  – Проклета птица – мърмори.

  Усмивка разтегля устните му при спомена за топлото тяло на Мила до неговото, още усеща аромата на черна орхидея и мускус, който се е пропил в дрехите му. Той остава с него през целия следващ ден, когато палещото слънце изгаря сламената му душа. Настъпва вечерта и Мила я няма, Велин крачи из нивата, изсумтява глухо. Точно в този миг откъм селото към него се втурва мъничко момиченце. Лицето ѝ е зачервено, а дишането накъсано. Приближава се към Велин, стиска ръката му.

  – Чичо, чичо... помогни ми! Тя иска да ме убие.

  Велин прикляка пред детето, взира се в кръвта, която обагря бялата му ризка, взема ръцете му в своите и пита:

  – Кой иска да те убие?

  Точно в този миг откъм селото се задава Мила. Велин тръгва към нея, сетне се заковава на място. Тръсва глава, взира се в кървавото острие на ножа в ръката ѝ. Вдига поглед към сините ѝ очи, които тъмнеят в зловещ блясък. Мила се приближава, Велин усеща сълзи да парят в очите му.

  – Какво правиш? – пита.

  – Вземам онова, което ми принадлежи! – просъсква през зъби Мила.

  – Но защо? – пита той.

  Мила протяга ръка, докосва бузата му, оставяйки кървава диря от пръстите си.

  – За да бъда вечно млада! Аз никога няма да умра! Никога!

  Тя вдига ножа, замахва, острието хлътва в плътта на Велин. Той простенва тихо, когато Мила изважда ножа. После замахва още веднъж и още веднъж. Режещата болка разкъсва тялото на Велин и той се строполва на земята. Раните му блясват в червено, от стомаха му струи алена светлина. Червен, блестящ прах се изсипва от разрезите, вятърът понася бляскавите частици. Промъква се в ноздрите на Мила, покрива очите и лицето ѝ, обгръща тялото ѝ. Сините очи застиват, ръцете бавно се сковават, ледени тръпки лазят по вените ѝ. Нежната ѝ кожа загрубява, набраздява се, един последен вик се изтръгва от устните ѝ преди сламеното тяло да тупне безжизнено на земята.

  В това време, тялото на Велин бавно се изгубва в черните дрехи на плашилото. Тъмната купчина остава неподвижна за миг, сетне от вътре нещо се размърдва. Мъничка, розова ръчичка се подава от вътре, силен плач прорязва тишината. Момиченцето се приближава, навежда се, рови в купчината дрехи, изважда бебето. Ахва тихо, притиска го до сърцето си, мълви:

  – Ти ще бъдеш Калоян! Благодаря ти, че ме спаси!

  Целува розовата бузка, подминава купчината черни дрехи и плашилото и се изгубва от погледа.

  На другия ден, възрастен мъж се приближава до плашилото. Цъка с език.

  – Как всяка нощ те намирам на земята? – шепне, оправя с ръка старата синя рокля и го вдига на ръце.

  Бавно го окача на мястото му, взира се в необичайно живите сини очи, тръсва глава и тръгва обратно към селото. От очите на плашилото се отронват няколко сълзи, бавно попиват в сламеното лице.

¿Quieres leer más?

Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.

© Дора Нонинска Todos los derechos reservados ✍️ Sin IA

Comentarios

Comentarios

  • ,Възможно е да е неразбираем. Благодаря за мнението
  • Интересен разказ, само дето финала за мен си остана пълна мъгла... След изречението: "Режещата болка разкъсва тялото на Велин и той се строполва на земята.", нищо не разбрах... Може би не съм дорасла... Просто споделям.
    Поздрав!

Selección del editor

Греховете на Фатима 🇧🇬

Boyan

Фатима легна да умира във вторник по обяд. В къщата нямаше никой, цялото село сякаш беше опустяло в ...

Питаш ме коя съм? 🇧🇬

РосиДимова

Здравей, моя виртуална приятелко! Питаш ме коя съм? Отдавна се опитвам да си отговоря на този въпрос...

Щастие 🇧🇬

Мильо

Видя ми се тъжен и умислен. Запитах Го: – Какво ти е? Въздъхна тежко и наведе глава: – Тухларят иска...

Иисуса 🇧🇬

Plevel

Иисуса Посветено Момичето беше много особено. Появи се в средата на септември ’98-ма, с две дълги ка...

Любовта на чаплата (за конкурса) 🇧🇬

perperikon

Гроздоберът бе в разгара си. Пълнехме кошовете с Тинта по терасите, надвиснали над реката, сваляхме ...

Хрумна й на шапката 🇧🇬

ИнаКалина

Аладин потърка вълшебната лампа: “Третото ми желание е да изпълниш още 1000 мои желания.“ Духът ведн...