Видях го. След толкова години го видях. Стоеше пред мен. Беше си същият - по детски разрошена коса, лек пламък в очите и чаровна усмивка. Стоях и го гледах като вцепенена. Не бях способна да направя каквото и да е движение. 

      - Здравей.. – каза той със същия секси глас, който така добре познавах. Запитах се колко ли момичета е пленил с него. Усетих познато чувство, което не бях изпитвала от години. Това бяха, както ги наричаха всички, “пеперуди” в стомаха. Всички малки гадинки, които бяха умрели след него сега се бяха възродили като феникс от пепелта. 

    - Здравей – едва успях да промълвя. 

    - Как си? 

    - До... добре... А ти? 

    - Все така. – казвайки това се приближи към мен. Протегна ръка към лицето ми и съвсем леко докосна бузата ми. – Не спирам да мисля за теб. Откакто си тръгна не мога да те избия от ума си. Исках да те потърся много отдавна, но не събрах смелост.

 Тогава спомените се стовариха върху мен като тежка стена. Спомних си как се отнесе с мен, как всеки път ме нараняваше и се оправдаваше, че не знае какво иска. Спомних си колко много го обичах и как той не оцени това и ме остави да си отида, как дори не си направи труда да ме последва. Усетих как очите ми се пълнят със сълзи. Той току що бе разровил рана, за която си мислих, че е зараснала вече, но истината е, че просто бях свикнала с отсъствието му, бях свикнала с болката по него. Една сълза се отрони, а след това още доста я последваха. Той се опита да ги изтрие, но тъй като не успяваше да им смогне ме придърпа към себе си и ме прегърна.

    - Липсваше ми.. – прошепна в ухото ми. Чувайки това ме обзе някакво ново чувство. Гняв. През цялото време си бях мечтала точно за това, но сега бях бясна.

  Блъснах го и се изтръгнах от прегръдките му. Застанах на безопасно разстояние и през сълзи извиках: 

   - Липсвала съм ти? Къде беше, когато не минаваше ден, в който да не изплача очите си за теб? Къде беше, когато всяка вечер се молих да ме потърсиш и ти не го правеше? Къде беше, когато бях съсипана? Къде беше, когато ми липсваше на мен?? Не ми отговаряй, аз ще ти кажа – НЯМАШЕ ТЕ! Оставих ме сам сама, въпреки че ти дадох всичко. За бога, дадох ти всичко, което имах и не оставих нищо за себе си, а ти ме съсипа. Обърна ми гръб. Държа се като гадняр. Остави ме да си тръгна и не си направи труда да ме спреш! А сега какво? Реши, че ти липсвам или не намери никоя, която да те обича, макар и наполовина, колкото те обичах аз?

   - Знам, че сгреших, но не бях сигурен какво искам.. 

   - Това не е оправдание! Ти си мъж! ТИ трябва да знаеш какво искаш и най – важното да се бориш за него, а какво стана - аз се борих за НАС, а това нас никога не просъществува, защото ТИ не знаеше какво искаш.

   - Съжалявам… Бих направил всичко, за да върна времето назад и да оправя всичко! Само ако можех, никога нямаше да те оставя, щях да ти подаря звездите и с тях сърцето си, нямаше да го щадя. 

  - Е, твърде късно…Задръж си сърцето. Нека от сега нататък всяка звезда ти напомня за мен, за това как ме нарани и какво никога няма да получиш отново. – при тези думи се обърнах и си тръгнах. Оставих го сам така, както беше направил той. Всяка дума, която бях изрекла се беше забила като нож в сърцето ми и болеше. Все още го обичах до полуда, но този път послушах разума си. Никога не ме е подвеждал, дано е така и сега.