Изтри всичко.
Не остави нито следа, нито спомен за тези отминали мигове. Освободи се от малкото неудобство на неосъществените моменти с такава лекота, на която сам се изуми. Остави само една снимка, която да му напомня за глупостта, с която щеше да пренебрегне минало и настояще, да затрие светлото си бъдеще. Остави болката на разочарованието да напълни очите му със сълзи, но така и не ги пусна да се стичат по бузите. Преглътна всичко, с горчивия вкус на гордостта. Безсилието, което изпитваше от дълго време насам, донесе мрак в мислите му - пълни чаши с алкохол и един изход: самота. Съзнанието му беше много малко леко разглобено, а ситните частици, останали от изпепеленото му сърце, бяха напълнили отново пясъчния часовник на времето - течащо безмилостно в негов ущърб.
Беше свикнал на тази безумна игра - пристрастяваше се към любовта, а после я лекуваше със самота. Гонеше невъзможното. Бореше се, измъкваше се и пак се потапяше в собствената си глупост. Никой не бе в състояние да го спаси ...