Миро се спъна в купчината стари вестници, стоварени току пред вратата, политна в тъмното, подпря се в последния момент на отсрещната стена и притихна сломен. За малко да си разбие носа в тая зловеща тъмнина, натежала от стара печал, но въпреки това не намери сили да запали осветлението. Остана така близо минута, докато очите му привикнат с мрака, почти оглушал от бесните удари на сърцето си, сякаш качило се в ушите му, за да го накара да си припомни. Какво не би дал в тоя миг, за да го изтръгне от там, без грам съжаление и колебание, за да го замени с изкуствено. Не беше очаквал подобен удар под кръста, не мислеше, че пак ще го предаде. Колко години бяха минали от тогава?! Двадесет или тридесет?! Дори не искаше да смята. Този апартамент, ах, този апартамент... Този апартамент, в който и най-смелите му мечти се сбъдваха, за части от секундата беше станал собственият му палач на жалкия му, мизерен живот. Какво, по дяволите, си мислеше тогава? Че вечеря с Господа на една маса? Че всичко му е позволено? Че Жана го обича лудо и мърдане вече няма? Какъв глупак беше станал, какъв глупак само...
Когато никой не му вярваше, не го разбираше и не го възприемаше на сериозно, само една-единствена Жана го обичаше до полуда и всеки ден неспирно му повтаряше какъв необикновен мъж е той. Не се уморяваше да го утешава, да го прегръща, да го насърчава и да милва нараненото му его. Тя дори виждаше у него такива неща, за чието съществуване той дори и не подозираше. Нито веднъж Миро не се запита откъде тя намира сили за всичко това. Вместо нейната безкористна и огромна любов да го накара да погледне надълбоко в себе си и да се заобича самият той, за да може да оцени всичко, ставащо около него, то тая любов ежедневно, със задушаващ страх беше прекарвана през изкривения филтър на осакатената в детството му душа и се беше изродила в заслепяващо високомерие и бездушна привързаност. Беше се вкопчил в Жана, в нейната смелост, любов, всеотдайност, грижи, само за да я стъпче и да се покатери още по-нагоре, за да се сгромоляса с трясък в миг и да пропадне в най-голямата и черна бездна, бездната на самосъжалението и още по-смразяващ страх. Страхът, че беше загубил Жана безвъзвратно.
Неудачник още от дете, Миро беше избрал маската на безразличието, за да продължи и по-нататък в живота, без да знае накъде да върви и какво точно иска от този живот. Никой не можеше да каже със сигурност какво точно го накара да се притече на помощ на Жана, когато в автобуса се опитаха да я оберат. С крайчеца на окото си видя как една мръсна, мъжка ръка се промъква бавно и внимателно в полуотворената чанта на Жана, насочи се право към нея и я дръпна рязко към себе си. Тя извика стреснато, погледна уплашено Миро право в очите, а през това време джебчията избяга през отворилата се врата на поредната спирка. Разбирайки какво е щяло да се стане, Жана смутено прибра къдриците на косата си под шапката и тихо благодари на своя спасител. Без да знае и тя как се случи, в следващия момент вече вървеше под ръка с Миро към близкото кафене, с огромното желание да го почерпи за навременната му намеса в автобуса. Приказваха с часове, нещо неприсъщо и за двамата. Жана му разказа с охота за живота си, за семейството си, за нейните приятели и беше учудена от самата себе си, тъй като никога преди не беше го правила до такава степен, дори с най-близките си хора, какво остава да го направи с непознат. Но се случи. И ù беше приятно, даже много. Все по-често се улавяше в следващите дни, че се усмихва сама на себе си, припомняйки си разговора им. Чудото обаче се беше случило не само с нея. Въпреки че бе много пестелив на думи, Миро също никога нямаше да забрави разговорите с Жана. Тя извикваше у него неподозирани чувства, бликващи незнайно откъде. И, о, чудо, тя го бе накарала да се усмихва. Последвалите дни и седмици бяха постоянен източник на радост и откриване на все нови и нови чувства, които го заливаха на все по-гъсти вълни, с всеки изминал ден, без да може да ги обработи и да ги превърне в любов. Докато съвсем ненадейно и неочаквано за всички, двамата заживяха под един покрив. Отначало на шумни тълпи прииждаха приятелите и роднините на Жана, докато от страна на Миро не дойде никой. Това малко обезпокои свикналата с присъствието на един постоянен поток от приветливи лица в родния си дом Жана, но тя бе толкова заслепена от любовта си към Миро, че побърза да заглуши този тънък гласец на безпокойство в нея. Какво пък толкова, той си е такъв. Тя ходеше на работа, винаги се прибираше бързешком, без да се отбива никъде, чистеше вкъщи, готвеше, гладеше с любов ризите на мъжа си, беше постоянно ведра и усмихната, непрестанно го подтикваше да намери по-добра работа, защото той заслужавал много повече. С едно постоянно и упорито търпение, Жана го бе накарала да повярва, че наистина може повече. От дребен и незабележим чиновник в банката, Миро за кратко време бе повишен два пъти. Вече бе забелязан и постоянно наблюдаван от директора, който държеше да има в екипа си млади, кадърни и нахъсани служители. За две години Миро успя да се издигне до поста заместник директор. И преди не говореше с никого, но пък сега още повече. Че те всички стояха по-долу от него. Високомерието и пренебрежението му към останалите нямаше граници. Това отдавна бе започнало да рефлектира и върху Жана, но тя все още се усмихваше по старому на нейния си Миро. Той започна все по-често да закъснява, извинявайки се с купони във фирмата, да ходи на безкрайни и дълги командировки, да се държи все по-зле и да си намира милион причини, за да бъде извън дома, колкото се може за по-дълго.
Един ден за първи път ù се обади бащата на Миро. Търсеше сина си, за да му съобщи, че майка му беше починала. Нищо, че поводът беше злощастен, Жана се развълнува, тъй като този човек (както и покойната му вече съпруга) никога не бяха пожелали да се срещнат с нея. Младата жена започна непрестанно да звъни на мъжа си, но телефонът му беше изключен. Явно съвещание пак. Това обаче не можеше да чака. Баща му сигурно имаше нужда от подкрепа. Тя грабна якето от закачалката и побягна навън. Спря първото такси и почти влетя в сградата на банката. Охраната се държа странно и не искаше да я пусне, но тя почти блъсна мъжа в униформа, крещейки му, че случаят е много спешен. Жана не дочака асансьора и взимаше стъпалата по три в бързината. Уморена и потна от тичането и със сълзи на очи тя се втурна в кабинета на мъжа си, но разкрилата се пред очите ù гледка едва не я уби на място. За този мъж, намиращ се в прегръдките на двете полуголи, чужди жени, тя бе дала най-хубавите години от живота си. Но нямаше да му дари и остатъка от него.
Миро не можа да я прежали. Не създаде семейство, за разлика от Жана, която се беше омъжила повторно и беше много щастлива. Колко, само тя си знаеше... След време той стана директор на банката, обиколи света, имаше най-хубавите жени, коли, апартаменти, но остана самотен и се чувстваше винаги празен. Жана бе взела душата му със себе си. Никога не продаде, нито пък даде под наем малкия им апартамент, където заедно с Жана бе познал любовта за първи и последен път. Мислейки за пропиления си живот, късно през нощта Миро бе заспал с неугасена цигара върху купчината разпилени вестници до входната врата.
Така си и отиде от този свят, подпалвайки яловите си мечти...
© Пепи Оджакова Todos los derechos reservados