Пред мръсната автобусна спирка на Гара Подуяне, подпирайки се с една тояжка и накуцвайки, приседна възрастен мъж, който свали бомбето си в скута и зачака автобуса. Той се намери в компанията на един господин, в четиридесетте си години, висок, със силно протъркани, но чисти дрехи, с отсечени като скали вежди, сини очи и изпити скули. Тоя човек заговори бързо и някак запалено се обърна към чакащия възрастен господин:
 

– Здравей! Ха! Ето го нашият!

– Здравейте! – изненадано поздрави възрастният мъж.

– И така…

– Да?

– Да те питам…

– Какво желаете да ме питате?

– Защо?

– Защо какво?

– Е как, какво, защо?

– Не Ви разбирам?

– Лъжец!

– Но, моля Ви, не ви познавам, не разбирам какво ме питате, а ме наричате лъжец!

– Защо? Защо? Вие сте изедник! Виж го как ме гледа!

– Господине, вие сте се припознал!

– Не, не! Аз те зная кой си ти! Ти си чума! Ти си червен вятър! С теб не може да се спори, защото си присмехулник и всичко ти е все тая!

– Но моля ви се, аз съм най-обикновен човек, името ми е Георги и съм пазач. Как бихте могъл да знаете, че съм присмехулник, та вие току-що ме срещате?

– Измамник! Лъжец! Ще викна полицията! Оня ден те видях в склада как крадеше от зарзавата на зеленчуковата борсата! Три брезентови чувала пълни с картофи, ябълки, киселец и вишни. Беше скътал и царска туршия в едни буркани! Каква низост, каква подлост! Защо? Не виждам да си беден, или поне не си мизерник!
 

– Господине, вярно е, че вчера бях на борсата, но мога да ви уверя, че не съм крал никакви чували с какъвто и да било зарзават, – засмя се Георги. През живота си не съм откраднал ябълка дори!
 

– Не ти вярвам! Искам да минеш детектора на лъжата! Бъди мъж и си признай! Най-много да лежиш четири-пет години, което е едно нищо! Само в Белене имам десет години! Това ще е най-добрият ти житейски урок! Ще се научиш на дисциплина! Моралът се култивира, мой човек, той не е вроден! Защо? Хм!
 

– Днес е много горещо, вие сте се дехидратирал. Имам малко водичка. Да пийнете?
 

– Отново ми се подигравате! Не сменяйте темата! Пия вода от един улук в Красна Поляна! Ха! Лъжец! Дръжте лъжеца и крадеца, – закрещя странникът!

– И още нещо, защо като премиер не подадохте оставка? Колко години ще ви чакаме? Как не ви е срам? Целият народ ви плюе, а вие все едно че есенна росица ви капе в устата? Защо? Хм!
 

– Но, моля ви се, какъв премиер съм аз? Аз съм един пенсионер, който чака четиристотин и четири.
 

– Абе, какъв четиристотин и четири? Обикаляш България със Секвоята, гледам те всеки ден. Я, на някое пънче седнал, я на някое мекере се хвали пред заводче. Да не говорим, че барабар с чувалите със зарзават тъпчеш кюлчета със злато и евро у дома в шкафчетата.
 

– Господине, вие говорите за Бойко Борисов. Съвсем сте се загубили, душичка. Ще викна ‘112’!
 

– Не се казвам Господин, Господин се казваше братовчед ми. Казвам се Ригоберт Геерщайн и съм се бил в битката при Полтава през осемдесета година. Има пет звезди за храброст и орден Стара Планина! Дядо ми е самият вицеканцлер на Германската империя Ото фон Бисмарк! Какво нахалство! На какъв ми се правиш ти? А вашият ‘112’ знаете ли колко пъти ме е посещавал? Вчера една груба и дебела невъзпитана жена ги повика, за да се разправят с мен, но им избягах! Оня ден пък ме разпитаха хубаво и установиха, че има твърде много Ригоберти в София, което не е вярно, категорично не е вярно! Ригоберт е един в София! И така ме пуснаха по-живо, по-здраво. Така че викайте вашия ‘112’! Защо? Защо? Хм!
 

– Къде живеете?
 

– Живея навсякъде по големия свят! Оня ден спах в едно тресавище в Сибир, но през нощта ми стана студено и се преместих някъде из тропика, но не съм сигурен дали беше Еквадор или Гаяна.

На стария пазач Георги така му домъчня да гледа тая човешка трагедия, тая душица загубила разсъдъка си, безцелна, безпризорна и клета, че реши да предложи на тоя луд да спи в гарсониерката му в Дружба. В крайна сметка той беше вдовец, беше на около седемдесет години; не се опасяваше за здравето си, нямаше си никого, само Господа Бога, ядеше малко от немотия и никак, ама никак не го беше страх от смъртта.
 

– Вижте, ако искате можете да дойдете да спите у дома, малко е тесничко, но пък е уютно.

Ригоберт се заогледа ту наляво, ту надясно, дългата му кирлива шия се изкриви безразборно и като сложи ръка на челото си, присви очи сякаш търсеше някого.
 

– Но тук няма никого!
 

– Да, само вие и аз сме!
 

– Да не питате мен?
 

– Да, Вас!
 

– О, не, от години не съм се прибирал в България и нямам намерение да спя в някаква кутия! Аз съм свободен човек и спя под небето! Там се чувствам свободен. Там не чувствам задължение, нито пък вина! Между впрочем къде е Ана?
 

– Не познавам Ана, господине.
 

– Но как можете да не познавате жена си? Вие сте луд!
 

– Съпругата ми почина преди дванайсет години, сведе очи Георги.
 

– Тогава коя е тази жена, която ви маха? И Ригоберт Геерщайн посочи към гарата.
 

– Тази жена чака някой пътник.
 

– Всички сме пътници, всички! Само че някои не го осъзнават. Мислят си, че влакът ще ги подмине, ала той иде със страшна скорост, свирепа скорост, не като трена на ‘БДЖ’-то! Какъв е тоя парадокс? Защо? Хм! Тоя парадокс, дето цял живот изграждаш релси, а те те водят в пропастта и пръстта? Защо? Хм! А в моят дом няма железници! Само небето и звездите и туй-то. Защо? Хм! Да! Хм!
 

Георги въздъхна. Той осъзнаваше, че на тоя нещастник трудно можеше да се помогне. А може би и не трябваше да му се помага. В крайна сметка, в настояще време, той би изгубил своя приказен свят, който всъщност бе по-добър от света на стареца, който и да тъгуваше с цялата си душата за него, се радваше на неговата невинност. „Тоя Дон Кихот бе по-искрен, по-добър и по-честен от всички нас!“, – помисли си пенсионерът и обилни сълзи потекоха по очите и дълбоко набръчканите му страни за страданията на тоя народ, и като ги подсушаваше с износената си кърпичка, забеляза четиристотин и четири, който се задаваше в далечината.
 

– Е – рече пазачът Георги, като сложи бомбето си и стисна ръката на Ригоберт Геерщайн, – аз ще потеглям! Бъдете здрав и се пазете!
 

Като каза това, автобусът се спря и вратите се отвориха. От изневиделица се струпа множество народ, който като сардини в консерва едвам се наблъска в задушния и смрадлив рейс, заедно с дядото вътре. Ригоберт Геерщайн остана на спирката и като седна, сложи ръка на брадичката си и замечтано загледа автобуса, който бавно пое по прашния булевард и след малко се загуби от погледа му…

Александър Алексиев