Слънчева жрица

Не беше сън, а бе мистично.

Завърнах се във минал си живот.

Бях в бяло, като жриците магична.

от слънцето изпратена с любов...

Докосвах с обич всички хора.

Нашепвах им най-клетвени слова.

А те, изгаряйки ме с погледи,

очакваха от мене чудеса.

Дарявах им доброто си умело,

/че беше панацея в древността/.

Вървях по пътя си и смело

служех там на хорските сърца.

Лекувах. Връщах им усмивките,

така подтиснати в страха,

и - чудо! - болните възскръсваха,

повярвали в щастливата звезда.

Помагах. Но дойде и краят.

Кладата крещеше в самота.

Изгаряйки, душата пееше:

"Ще се завърна и ще продължа!

16.06.2009 г.

Бе далечната 2009 година. Времето, в което се бях отдала изцяло на професията си като социален работник, по точно на „директорстването си“, в едно специално за мен място – Дом за възрастни хора с умствена изостаналост. Всичко там ми беше интересно - хората стигмирани с диагноза „олигофрения“, поведението им по детски добронамерено и отдадеността на екипа от специалисти, избрали да им служат. За да получа отговорите на въпросите, свързани с човешката психика - защо сме такива, каквито сме, кое ни кара понякога да се държим лошо, коя е онази сила, която ни формира като личности... записах втората си магистратура „психология“. Потънах в дебелите книги на Фройд, Юнг, Адлер, Пиер Деко... Започнах да се ровя в подсъзнанието си, надявайки се да открия своята причина, която ме е провокирала, аз да стана социален работник, без да съм го мечтала съзнателно. Кое в клетъчната ми памет ме е подтикнало да се насоча към добротворството, колкото и наивно да звучи. Купувах и четях всички излезли на пазара книги за приложна психология, за духовно израстване и за прераждането. И така /неслучайно/, веднъж попаднах в интернет на „Радио за личностно развитие“, водено от известния наш психолог Любомир Розенщайн. Слушах неговите беседи и медитации, потъвах в думите му и бях щастлива, че мога да стигна до онази хармония, за която душата ми отдавна копнееше.

Един ден слушайки Радиото, чух за нещо ново – възможност за регресия, връщане в минал живот. Бях учила в университета за хипнозата, но никога не се бях подлагала на нещо подобно. Интересът ми надделя над колебанието и взех решение. Ще опитам, пък каквото ще да става. Речено - сторено. Осигурих си няколко часа тишина у дома, пуснах компютъра, сложих слушалките и се отдадох на само на гласа на Розенщайн. И той ме поведе ... първо през състоянието на релакса, т.е. пълното отпускане на тялото, от главата до малкото пръстче на краката, докато всяко мускулче изпадна в безтегловност. Тогава, гласът даде заповед... душата да полети. И странното е, че тя полетя. Отдели се от тялото. Издигна се нагоре, следвайки напътствията да се рее из необята, докато чух ... спускай се и се огледай, къде си, коя си и какво правиш.

И така започна моето пътешествие в миналото или може би в другото ми настояще.

Когато слязох на земята се огледах. Бях попаднала на красив хълм в планинска местност. Не знаех, нито точно къде съм географски, нито в кой век, но все едно бях в райско кътче. Наоколо зеленина, поляни с ухайни цветя и свеж въздух, който изпълваше гърдите ми. Чувствах се като новородена. Първо видях себе си. Млада жена облечена в бяла до земята роба с препасан колан от лико̀ . Дълги разпуснати руси коси и боси нозе, усещащи цялата любов на земното привличане. В долината под мен забелязах селище от сламени колиби, където щъкаха хора, облечени в бели, груби роби също като мен. Спуснах се по хълма и слязох в селото. В този момент ме наобиколиха малки и големи. Виждах усмивките им и същевременно надеждата, че ще бъда техния мистичен лечител.

И се започна. Първо за ръка ме хвана 5-6 годишно русоляво момченце. То ме въведе в колиба, малка и наситена с тежък застоял въздух. В дъното, сред тъмнината, съзрях дървен нар, на който лежеше млада жена с измъчено от болка лице. Тялото ѝ бе толкова смалено, че едва се забелязваше в кревата, загъната до брадичката с рогозка. Само очите ѝ трескаво светеха, но там съзрях и пламъчето, живецът, който ми показа, че ще я бъде. Протегнах към нея ръце и изпратих от живителната енергия. След няколко сеанса, тя се вдигна на крака и отново прегърна щастлива детето си.

След нея продължих да помагам и на останалите в селището. Лекувах стари и млади, изпаднали в беда. Енергията която дарявах, съживяваше не само телата, но и душите им. Така те се възраждаха, а аз се превърнах в магьосницата – спасителка, в тяхната слънчева жрица, както ме наричаха.

Времето минаваше неусетно, докато един ден в селището нахлу отряд от конници, тръгнали на лов за вещици. Бяха облечени в бели дрехи с огромни червени кръстове на гърдите си, а лицата им покрити с шлемове. Един от конниците ме грабна със злост, метна ме на коня и ... заведе до свършекът на този живот.

А там, накрая на селището бе вдигната огромна клада и тази клада очакваше мен.

Наоколо хора със сълзи, но и с огромен страх в очите.

Качиха ме на кладата и огънят лумна. Осъзнавах своята смърт, но нямаше болка, нямаше тъга, а само удовлетвореност и щастие, че този мой живот, не е отишъл напразно и...

..Изгаряйки, душата пееше:

"Ще се завърна и ще продължа!..

След края на регресията, гласът на Розенщайн ме върна към реалността. Попита ме, дали съм разпознала хора от миналия си живот, които сега са част от настоящия. Да, бях разпознала едни от най-любимите си същества, но няма да кажа кои. По-важното е, че вече дванадесет години помня всеки детайл от това преживяване, което не е сън. То не е спомен от нещо преживяно, а сякаш реалност, съществуваща тук и сега, но в друг паралелен за нас свят. Истина ли е или игра на подсъзнанието, не знам, но след тази регресивна хипноза, преживяната емоция претворих в стих, с който започнах този разказ. След нея осъзнах, че душата не е тленна, че тя сама избира пътя, който да извърви, уроците които да научи и мисията, с която идва, за да направи света по-красив, а хората по-израстнали духовно!