Когато денят се слее със слънцето, се случват странни неща.

Замислените хора се откъсват от кабела, свързващ ги със сивото ежедневие и се впускат в безжична и безгрижна безтегловност. Сякаш търсят края на нещо, което отдавна са забравили да започнат. Сякаш мислите им, късчета от медни проводници, излитат от решетките на закономерността и се реят наоколо. Реят се около прозаичността на ефирното "днес", с надеждата, че ще дочакат такова утре. По тротоарите се пръсват безброй сънени калинки, които събират роса от жадните устни на минувачите. Целуват ги нежно и ги успокояват, че няма да остане белег. Но белег винаги остава. Малка червена капчица заспала върху центъра на сребристите души. Като малка раничка от бодлите на най-красивата роза на света. И минувачите не го забелязват. Цял живот вървят дамгосани от слънчевия извор заспал върху устните на калинките, а в същото време търсят утеха в самото слънце. Нима няма кой да им каже, че малките сребърни кълбенца от ефир, които носят в себе си, имат един слънчев извор в средата. Един такъв, мъничък и златен, ала напълно достатъчен да задоволи доживотната жажда. А калинките се смеят като луди и целуват асфалта къпейки се в благодата на деня, който се е слял със светлината.

Ефирът е тук. 

Не можеш ли да ми помогнеш? Не може ли точно ти да си моят малък носител на слънчевия извор? Защо ти не си този, който ще ме дамгоса със знака на вечността? Къде си ... виж, времето навън е прекрасно. Денят е едно със светлината и слънцето. Къде си? 
Ефирът бавно в мене умира.