14 oct 2008, 9:31

Смехът на тъгата 

  Prosa
5.0 / 3
1060 0 3
3 мин за четене
Тя дойде при мен неусетна. Тихо пристъпи и ме докосна. Насочи взора ми към себе си. Защо? За да я видя, да я позная. Очите й бяха черни. Мрачни и тъмни като наслоявана вековна тъга. Моите грешки, моите омърсени мисли, се бяха отразили в очите й. Тя ме гледаше и ме молеше. Искаше мястото ми само за миг, за да си почине от товара на тъгата. Усмихнах се и й дадох малкото, което пожела - място в света - топло и сигурно.
За благодарност ме дари със своята усмивка. Исках ли да я видя? Разтеглени напукани устни, изкривени от рани, от физическа и емоционална болка. Зъбите й стърчаха навън, оредели като на болно животно, покрити с червеникаво-кафява субстанция. Още няколко сантиметра и бих усетила отровното й дихание.
Отстъпих й своето място. Отстъпих й малката си ниша, за да й даря въздух, топлота, своята свобода.
Но не беше ли тя вече свободна?
И аз се скитах здрава и силна, търсейки нов дом за радостите си, защото тя бе приютила тъгите.
Вървя с усмивка, но не съм свободна. Аз съм част от све ...

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Тинка Това Todos los derechos reservados