Тя дойде при мен неусетна. Тихо пристъпи и ме докосна. Насочи взора ми към себе си. Защо? За да я видя, да я позная. Очите й бяха черни. Мрачни и тъмни като наслоявана вековна тъга. Моите грешки, моите омърсени мисли, се бяха отразили в очите й. Тя ме гледаше и ме молеше. Искаше мястото ми само за миг, за да си почине от товара на тъгата. Усмихнах се и й дадох малкото, което пожела - място в света -  топло и сигурно.

За благодарност ме дари със своята усмивка. Исках ли да я видя? Разтеглени напукани устни, изкривени от рани, от физическа и емоционална болка. Зъбите й стърчаха навън, оредели като на болно животно, покрити с червеникаво-кафява субстанция. Още няколко сантиметра и бих усетила отровното й дихание.

Отстъпих й своето място. Отстъпих й малката си ниша, за да й даря въздух, топлота, своята свобода.

Но не беше ли тя вече свободна?

И аз се скитах здрава и силна, търсейки нов дом за радостите си, защото тя бе приютила тъгите.

Вървя с усмивка, но не съм свободна. Аз съм част от света на отстъпващите, част от търсещите своята ниша. Тя знаеше къде е мястото й и си го поиска. Аз не знам къде да открия своето. Тя носи товара на тъгите ми, а аз - този на предразсъдъците и страховете си. Покрита с маска, аз бродя сред други маски и търся мястото си. Страх ме е, че някой ще пожелае да погледне под доминото и да види скритото там. Страх ме е и, че никой няма да се интересува от човека под маската, защото всички са с маски...

И ето, в своята несвобода я срещам отново. И отново е тя - тъжна и прегърбена от моите тревоги. Все още заема същото място, прегърнала вълшебен елексир - магическа отвара, която носи свобода, докато разяжда същността и разлага плътта. Седи мълчалива и тиха Тя и кротко се усмихва на елексира. А после маха тапата на бутилката му и отпива глътка. Разнася се остра миризма на разлагаща се същност. Тя ме поглежда и очите й се усмихват сякаш лицето на тъгата се е деформирало в отчаяна мечта за радост. И бленувайки за щастие, тя се смее. Смее се така сякаш тъгата е илюзия, сякаш елексирът е вечен, свободата безгранична, а отстъпеното място - дом. Смее се на мен, на тъгата и на себе си. Тялото й се извива в змийски гънки, увива се около мястото, после гърчейки се истерично, заема отново нишата си и замлъква. Но само за миг. После отново отпива от елексира и започва пак да се тресе и огъва.

Дарява ми аромата си на разложена същност, дарява ми страхове и аз ги вдишвам. Разпръсква около себе си червеникаво-кафява субстанция, която поглъщам.

Гледам я и треперя от ужас, сърцето ми бие пощуряло, ръцете ми пулсират, кожата ми се гърчи, треса се, но дори не мога да изпищя, защото тя ме гледа. Вековната тъга в очите й ме пронизва, смехът й разкъсва плътта ми - смях на малко дете, заключено в неясна зрялост, опитващо се да избяга, принудено да се смее. Зъбите й прегризват връзката ми с мечтанието, с радостта, с желанието за благодеяние. Аз се гърча от панически ужас, тя се извива от истеричен смях. Привлича ме отровният й дъх, разлагащ същността. И аз неусетно приближавам към нея. Толкова близо, че я усещам как полепва по мен... Успявам да изкрещя и замахвам с ръка, за да прогоня образа й от погледа си...

... О! Счупих огледалото!