Смелост?!

 Пропуснати моменти, изгубени дни, минало без спомени.

Аз съм страх, само страх…

  Тихо говориш ми. Поглеждам встрани, не вдигам очи. Казваш ми, че останала съм  без мечти, че седя и плавам по ленивите дни. Друго очакваш ти??? Не спираш!!!

Устата ти  все шепти: ПРОБВАЙ! ОПИТАЙ И ТИ! Поне веднъж жива бъди!

Напразно, нали?

Затвора сама си го изградих и даже удобно ми стана.

Душата ми жаднее с оковите да живее, да строи стени и да се спотайва в дълбини... далеч от всякакви смелости.